Взаимодействието на Църквата и държавата във възпитанието на деца-сираци

Доклад пред Международната конференция „Църквата и социалната дейност“, София, 2002 г.

СВЕЩ. АЛЕКСАНДЪР ДОКОЛИН, Руска православна църква

Ваше Високо Преосвещенство, Преосвещени благочестиви Отци, уважаеми участници и гости на конференцията. Представям на Вашето внимание един доклад от далечна Русия, град Москва. Темата е „Взаимодействието между Църквата и държавата за възпитанието на деца-сираци”. Докладът, който ще представя, се основава предимно на опита на енорията, чийто свещеник съм, и на опита на болничния храм, носещ името на светия благодатен цар Димитрий, при Първа Градска болница, гр. Москва. Този храм беше осветен повторно през 1990 г., след поругаването му през годините на гонение в Съветския съюз. Това е първият болничен православен храм, който беше върнат на Църквата. Негов настоятел през последните дванадесет години е протойерей Кадишатов и според руската пословица „Какъвто попът, такава и енорията” – тя по един явен начин е отражение на делата и живота на тази община. Самият болничен храм, разбира се, задължава към служение – служение към милосърдието, служение към Марта и Мария. И както съвършено вярно спомена в своя доклад преосвещеният Игнатий (Мидич), в центъра на служението на нашата енория е Евхаристията. Да си спомним също думите, които се произнасят по време на Евхаристийния канон: „Горим с техните сърца” – това е крайъгълният камък. Но ето Спасението, чийто път посочва самият Господ: да възлюбим Бога с цялото си сърце, с целия си разум, с всичките си мисли и да възлюбим ближния като самите себе си; намери своето въплъщение в тази енория, чрез служението към нашите близки. И ако трябва с това да засегна темата на моето днешно изложение, аз конкретно се спирам на въпроса за възпитанието на деца-сираци.

Една година след освещаването на храма, Светейшият патриарх Алексей II даде благословията си да създадем при нашия болничен храм сестричество под името на благоверния царски син Димитрий. Това сестричество не е много голямо – в него има навярно не повече от шестдесет сестри, а нашата община в момента наброява около осемстотин души. На Пасхалната Божествена литургия, нощна и сутрешна, при нас се причастяват около седемстотин-осемстотин души. Но има много помощници, много хора от цяла Москва, които се събират и действително се отзовават на молбите за помощ.

Още в първите години нашите енориаши се насочиха към детските учреждения, за да помогнат по някакъв начин да се осъществи главната цел на човека – да се приближи до Бога, да получи дара на Светия Дух. Посещенията на нашите енориаши в учрежденията за деца-сираци показаха, че взаимодействието с държавните институции, които в частност се занимават с възпитанието на тези деца, е или твърде кратковременно, или най-често не намира разбиране от страна на ръководството на тези учреждения. И ние, както и вие, сме изправени пред един и същ проблем: на какви учреждения и ведомства принадлежи в един или друг период животът на сираците и отговорността за тяхното възпитание. След раждането си, ако детето е без семейство, то се настанява в детски дом (дом „Майка и дете”) и остава там до четиригодишна възраст – това е институцията на здрадеопазването. Втората институция е министерство на образованието – детето се премества в дом за деца в предучилищна възраст. После в ученическа възраст бива преместено или в училища-интернати или в други подобни учреждения, които също принадлежат на министерство на образованието. В случай, че детето е извършило някакво престъпление (например, ако става дума за дете-беглец), то бива настанявано в някоя от структурите към министерство на вътрешните работи. Там се установява самоличността на детето и се вземат мерки за бъдещото му развитие.

Истина е, че Църквата се опитва да помогне по някакъв начин на децата, пръснати във всички тези структури, и бих казал, че на този етап среща разбиране в две от тези държавни институции – министерство на здравеопазването и министерство на вътрешните работи. Те допускат Църквата, имам предвид Православната църква, разрешават строителството на храмове в самите детски учреждения. Съвсем друга е ситуацията обаче в учрежденията към министерство на образованието. Там държавните институции се произнасят, че по закон и според конституцията на Русия Църквата е отделена от държавата, че в държавните образователни учреждения се проповядва светското образование и затова дете, попаднало в държавно учреждение, до навършването на пълнолетие (18 години) няма възможност нито да се моли, нито да се кръщава, доколкото негов настойник се явява самата държава. Общината ни се сблъска с този проблем и едва през 1994 г., с благословията на Московския патриарх Алексей Втори, положи усилия, за създаването на свой недържавен детски дом, където децата-сираци да могат да се възпитават в духа на Православието.

Но основният проблем в Москва е липсата на помещения. Помещение се намери – предостави го едно от ведомствата към министерство на образованието. Макар че по закон съществуваше възможност за съ-учредителство, в нашия случай общината не получи такова разрешение и се основа детски дом, който е чисто държавен. Именно на този детски дом аз станах директор. Както вече споменах, възникна проблем за вярата и за изповядването на вярата на тези деца. Той намери своето разрешение в основания през 1999-2000 г. от Свято-Дмитриевското сестричество детски дом – а именно, че детският дом започна основите си от храма. В нашия детски дом, въпреки че не е държавен, съществува храм, осветен в името на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов и майка им София, където децата доброволно могат да идват да се молят. Там се извършва богослужение един път на две седмици: идва отец Аркадий, изповядва децата, също така те имат възможност да ходят на църква. Но до този момент всичко това, все още не може да намери някаква юридическа формулировка на държавно ниво. Съществува голям проблем за православните организации, ориентирани към детето, защото целта е детето да бъде приближено до Бога. Това засяга всички действия, свързани с почивката на децата, тяхното обучение, техния живот тук, общуването с едни или други хора. И за съжаление тук отново възниква проблем – къде да почиват децата. Защото те просто са задължавани да ходят организирано на почивки с възпитаниците на други светски детски домове…

За съжаление тъкъв е светският дух на нашето време, който обгръща тези деца, още повече, че те имат своя предистория и предразположеност към едни или други пороци. Тази радост от Богообщението, която им се предлага, радостта от един съвсем различен духовен живот, понякога се възприема много трудно от тези деца. Налага се буквално да се борим за всяко дете и за съжаление нашият опит показва, че това не винаги ни се удава. При нас идват съвършено различни деца: кое вярва в Бога, кое не вярва, някое е православно, друго – не. Но неговото въцърковяване става доброволно – единствено чрез въздействието на личния пример на хората, които работят в този детски дом. И на тази страна в общуването се отделя голямо внимание.

Първо, детският дом има свой духовник (такъв при нас се явява настоятелят на нашия храм). Всички, които работят в детския дом, са православни хора, те преминават през беседи с нас, живеят с църковните тайнства, причастяват се, провеждат се педагогически съвети (задължително в присъствието на свещеник – или с мое участие, или на самия духовник на детския дом). Много е трудно да се намери вярващ специалист. Затова вече две години към храма се провеждат краткосрочни шестмесечни курсове, в които подготвяме възпитатели за православни образователни учреждения и детски домове. Защото не само нашият детски дом има нужда от това – от това се нуждаят и други детски домове, които съществуват в Москва. Сега има четири такива православни детски дома. Има и за момичетата от нашата Свято-Дмитриевска общност, има и за момчета от общината на Благовещенския храм на протойерей Дмитрий Смирнов (който се нарича Павлин) и на Марто-мариевата обител. Разбира се, отделяме голямо внимание на подготовката на кадри, защото без това не е възможно нито ние да намерим спасение, нито да доведем до Бога тези деца, които се нуждаят от Божията помощ, която се дава само чрез Христа. Вече ви разказах за почивката: че тя като че ли е включена в този кръг, в който сякаш е задължително необходимо детето да се отведе от греха и да бъде доведено до друга реалност – духовната. Тук, разбира се, трябва да включим и училището. При нас училището е превърнато в православна гимназия, но за съжаление при нас децата идват от улицата, те не всички имат и достатъчно ниво на интелект, за да учат в нея, затова сега като най-актуален въпрос пред нас стои създаването на обикновено средно училище за такива деца. Задължително ние имаме предвид, че децата трябва да се занимават с някакви свои собствени милосърдни дела, за да възпитават доброто в себе си. Нашата община създаде не само детски дом, но и заедно с правителството на Москва отвори медицинско училище за милосърдни сестри. Това е училище, в което зрелостниците получават държавни дипломи за медицински сестри, но заедно с това по време на обучението им се дава и духовната основа на милосърдието. Нееднократно организираме срещи на учащите в това училище с нашите възпитаници, които обгрижваме духовно и на които помагаме по реален начин. И нашите деца винаги идват на Възкресение Христово и на Рождество с поздравления в този детски дом, представят спектакли и пеят свои песни, ходят по групи да поздравяват децата, а извън тези празници посещават групите и участват с помощта си; могат да помогнат в организацията на разходки, да помогнат да облекат тези деца, в хубаво време да излязат с тях навън. И това също по някакъв начин възпитава техните сърца. В неделя в болницата се организира от нашите енориаши помощ в отделенията. И нашите деца (може би неголям процент от тях, около 10-15%) ходят в отделенията, където четат книги на болните, хранят ги, помагат в почистването на помещенията, но задължително полагат грижи и се подготвят за това.

Немаловажен въпрос, който трябва да отбележим и който по някакъв начин се опитваме да решим, е да се погрижим за бъдещето на възпитаника на детския дом. Руската държава, както и Москва, имат уникалната практика, да предоставят квартира на випускника, който няма къде да живее. Но човек, прекарал детството си в държавно учреждение, дори да излиза от там с изпълнени социални гаранции и дори да му е предоставено жилище, излиза от там като съвършено безпомощен човек. Той се намира сам в държавата – той не умее да готви, нито да заплаща своето жилище, нито да прецени възможностите си, нито да учи, нито да се установи. Всичко това го няма, защото в държавния детски дом е разполагал с всичко – започвайки от чистачката и завършвайки с директора – всичко, така да се каже, му е било под ръка. И ето, това сестричество осъществява в момента такъв проект. Беше ни подарена земя в близкото Подмосковие, на около стотина километра от Москва, с площ около 40 хектара. Там се строи държавен извънградски детски дом, изгражда се помощно стопанство; там вече се живее, децата ходят на летни лагери, сами участват в сенокоса и се занимават с добитък; там имаме коне, крави, занимават се с градините. И с времето децата, които като че ли не са успели да намерят мястото си в обществото, биха могли да намерят своето призвание, да се установят. Не всеки от тях (това навярно е практика и в България) може да намери своето място, защото обществото буквално изобилства от изкушения – лесно е да пропушиш не само тютюн и да пропиеш не само бира, но не е лесно да си намериш работно място във фабрика, завод или офис, още повече че такъв проблем като проституцията сред малолетни прониква и в държавните детски домове. И това стои като първостепенен въпрос. За какво се налага да се замислим като цяло, за да се спасят душите на тези деца, без да забравяме за тяхното светско предназначение, като че ли противопоставяйки се на злото и на греха. Да показваме на първо място радостта в Църквата, радостта сред православни хора, че този живот е пълен не с печал и тъга, не с чернота, не дори с някаква земна безизходност, а е пълен именно с радост, както правилно каза Владиката, изпълнен е с благодарност за нашата Евхаристия с Бога. И тогава действително душата на този човек ще бъде спасена.

 

Фрагменти от дискусията по доклада

Мила Игнатова, Фондация „Покров Богородичен”:

Моля Ви, разкажете малко повече за милосърдната дейност на Вашата енория. Как е организирана тази дейност, как се разпределят отговорностите между духовниците и енориашите. Това е първата част от въпроса ми, а втората е – как решавате проблемите си с набирането на средства за тази дейност?

Отец Александър Доколин:

Ако трябва да говорим за някакви други области и направления, които се осъществяват в нашата община, освен грижата за деца, това е грижата за болни. Ние имаме създадена патронажна служба, която има лиценз и работи официално в структурата на медицинското обслужване в Москва, т. е. за хората, които работят там тече трудов стаж, те се назначават на работа с трудови книжки. Тук има и болногледачни медицински сестри, лекари, консултации и стационарно настаняване в отделенията на Първа градска болница или на други центрове в Москва. А кадрите са православни хора от цяла Москва. Може би на първо място това са хора от нашия болничен храм, по-младият медицински персонал се състои от студенти от горните курсове на медицинското училище, за което вече говорих. Освен тази дейност, при нашия храм има отворен приют. Получихме три апартамента във входа на един блок в Моква, където един от апартаментите е превърнат в приют и там живеят шестима възрастни. Там има и мъже, и жени. Две от жилищата са дадени за живеене на деца. Аз говорих само за дома, на който съм директор, и за детския дом, който се явява собственост на нашата община, но в действителност има още две семейства, които отглеждат десет деца. Един от апартаментите е предоставен за живеене на жена от нашата енория, която има попечителството над четири деца и е ясно, че без помощта на общината и без духовно обгрижване както на децата, така и на тази така наречена приемна майка, техният живот не би бил възможен материално. Там се провежда и почивката, и обучението… Сега едно от момичетата тръгва на училище.

А второто семейство – децата отглеждани от това семейство са бивши наши възпитаници от държавния детски дом, но сега се преместиха в друг детски дом, където се осъществява такава форма на възпитание, че децата, явявайки се възпитаници на детски дом, пребивават в дома на възпитателя. Тази форма се нарича патронатна. На такова патронатно семейство сестричеството е предоставило най-необходимото за живеене в този апартамент. Още повече, децата живеещи в тези жилища в близост до приюта имат възможност не само да помагат на своето семейство (защото там вече има и кухня – не просто някаква обща кухня и трапеза, те имат свое домакинство, свой бюджет), но те имат възможност да ходят в приюта и просто да се грижат за тези възрастни жени. Това е също немаловажен фактор.

Освен това една от ориентациите на нашата дейност е мисионерска. Например (в началото беше само през лятото, но вече и зимно време) група наши енориаши заедно със свещеници отиват в едни или други епархии, разбира се, с благословията на владиката на нашата епархия, на Светейшия патриарх и на владиката на епархията в която отиват на мисионерско пътуване. Продължителността на тези пътувания е от седмица до две, може би и повече – две седмици и половина. За тях ние взимаме походен храм, ако е в лятно време. (Походен храм, изработен може би по подобие на тези храмове, които са използвани по царско време от войсковите части при военни действия.) Там има олтар, има храм, който защитава хората, които се молят при същите тези служения, има престол, жертвеник, съдове, носим одежди, необходими за богослужението, както и антиминс, специално с благословията на Светейшия патриарх. Храмът е осветен в чест на светителя Филарет Московски. Служат се литургии. Хората, които са кръстени имат възможност да се изповядат, да се причастят. Във всяко селище, в което се спираме, се провеждат занятия с деца и възрастни в неделните училища, провежда се беседа за оглашение преди кръщението. Аз самият вече пет пъти съм участвал в такива пътувания. Разбира се, всичко зависи от региона. Бил съм в Ятска епархия, в Архангелска, Корелия. Това лято бях в Пудорски район на Корелската епархия за шестнадесет дни. Всеки ден служихме Божествена литургия, Владико. Така че аз разбирам, че без това наистина не може. И действително идваха много хора. Даже администрацията, която в началото ни приемаше много резервирано, беше удивена колко хора идват, молят се, кръщават се. За тези шестнадесет дни се покръстиха хиляда и осемстотин души, т. е. около 20-25% от населението на селищата, в които бяхме. Тоест хората там за периода от осемдесет години, откакто са били кръстени в детска и младенческа възраст, не са виждали нито свещеник, нито храм, въобще не са се докосвали до такава благодат.

Това е, що се отнася до дейността на енорията. Но освен това много отговорности има самият отец Аркадий. Той всяка седмица води по канал Радонеж в Москва православно предаване в петък – това са тематични срещи. Темата на цялата тази година той нарече „Създаване и живот на православното семейство”, там се обяснява как да се посрещат хората, какви изкушения стоят пред младите хора, как да възпитават децата си. Всичко това ще се обсъжда през годината.

Издава се списание „Нескучный сад”, т. е. това е проповед, касаеща различни дела на милосърдието и в мисионерството, и в детските домове, и в приютите. Знам, че излезе един брой на списанието, посветен на служението в затворите. Това е като че ли социална дейност на цялата Църква. Но тя се строи на основата на нашата енория. А енориашите, те просто активно участват в това, защото към тях се обръщат, при тях намират отзвук. Тоест за тези хора, за които мога да кажа, че участват непосредствено в мисионерските пътувания, за тях това не е маловажно и е някакъв подем на църковния живот, защото те виждат, че това, което правят, действително е апостолско служение. И всеки православен християнин е призван към това апостолство. За това е писал самият апостол Павел, така че тук то е като изпълнение на мисията на всеки човек с живи дела от тази сфера, осъществявани в света. Такива са ориентациите на дейността на енорията, на енориашите и на самите настоятели.

Мила Игнатова, Фондация „Покров Богородичен”:

Ако може да кажете и за набирането на средствата?

Отец Александър Доколин:

По отношение набирането на средства. Например нашият детски дом се финансира от държавата, но е ясно, че тези средства са малко и покриват само храната и фонда за заплати на сътрудниците. Вторият недържавен детски дом изцяло се самоиздържа от енорията. Но енорията няма никакъв друг приход, освен продажбата на книги. Тоест, това са изключително само благотворителни пожертвования. Проектите от чужбина са изключителна рядкост и те най-вече касаят обучението. Например това са едни или други социални проекти, които преминават през училищата, но не и през школата, детския дом. За мисионерската дейност ни помага Руският конгрес на американците зад граница. Останалото като че ли идва от хората. Москва все пак е един финансов град и ако човек се стреми към Бога и вижда, че парите, които жертва, намират приложение и преумножават Божията слава, той общо взето не се спира и започва сам да взима участие в тези начинания. Той намира в своята среда такива хора, които успява да убеди и както се казва – ако е благо делото, Господ ще даде тези пари.

Въпрос от публиката:

През август 2000 г. на архиерейски събор Руската православна църква излезе с два документа. Единият от тях е социалната доктрина на Руската православна църква. Бихте ли ни казали дали тази доктрина намери практически отзвук, някакво практическо приложение специално във вашата дейност или в най-общ смисъл в социалната дейност на Руската православна църква? Благодаря.

Отец Алексадър Доколин: 

В отговор на излизането на тази доктрина знам, че в Москва беше създаден комитет за социално обслужване и той много активно взаимодейства с министерството на социалните грижи в Москва. Сега във всяка префектура (това са райони, на които е разделена Москва) се създават приюти за безпризорни деца. И това не са само московски деца, а и деца от други градове. Знам, че Църквата посещава тези приюти, те са закрепени конкретно към енории, за да има свещеникът на тази енория възможност достатъчно често не просто да освещава дома, да се помоли, да прекади, да наръси със светена вода и след това да си отиде, а действително да помогне на тези деца, които се стремят към Църквата, да организира тяхното идване в църквата, в храма, да участва може би в деня, в който те идват, да поживее изцяло с тях, да отиде в неделно училище, да отиде с децата на някакво поклонническо пътуване. Знам, че такава дейност се осъществява съвместно с министерството на социалните грижи. Подобна топлота на отношенията съществува и с министерството на здравеопазването. Сега няколко детски дома откриват собствени църкви, към които е назначен свещеник, който ще се грижи за съответен детски дом и други домове в околността. А що се отнася до системата на образованието, представител на чиято страна се явявам аз (защото аз не съм само свещеник, но и директор на държавно образователно учреждение), тук както и преди съществува студенина, не просто сдържаност, а съществува стена на неприемане. Защото те възприемат това като нещо, което би пречило и би представлявало алтернатива на тази система в областта на образованието, в която досега държавата е имала монопол. И все още не можем да пречупим това.

Пламен Сивов, Фондация „Покров Богородичен”: 

Социалната доктрина на Руската православна църква има ли някакви практически приложения?

Отец Александър Доколин: 

При нас именно тя намери своето приложение. А освен това оттогава е минало малко време.