Дяконията в съвременното общество – традиция и практика в Германия

Доклад пред Международната конференция „Църквата и социалната дейност“, София, 2002 г.

Д-Р ПЕТЕР БАРТМАН

Diakonisches Werk, Евангелска църква в Германия

Дяконията и нейните библейски корени

Както знаете, дякония е библейска дума. Като дума тя просто означава „служение”. Подобно на нейните еквиваленти в английски и немски език (а сигурен съм, че и на български имате обикновена дума за служение) дякония покрива най-различни аспекти като например: сервиране на храна; грижа за бедните; да действаш като християнски мисионер или апостол, а също и в секуларен смисъл – да действаш като представител или посланик.

В такъв случай дякония не означава особен вид дейност в дома, църквата или обществото. Тя по-скоро трябва да се разбира в светлината на християнската мисия и повеля, които пораждат задължението и властта за служение. Християнската дякония, разбира се, е преди всичко власт и задължение, дадени от Господ Иисус Христос. Характерните й особености могат да бъдат изяснени, ако прочетем стиховете от евангелието от Марка, където самият Иисус Христос заявява за Себе Си, че е дяконос или служител (вж. Марк. 10:45).

Този стих ясно показва, че Сам Иисус Христос има мисия да служи, а тя разбира се е дадена от Неговия Отец, Който Го е изпратил да служи и да предаде повелята за служение на последователите Си. И така дяконията може да бъде разбирана като следване на Господа, Който сам става слуга, става Човек, за да послужи на човечеството (вж. Фил. 2:6-7).

Поръчението за дякония обаче има и друг източник. Пример за него намираме в притчата за Добрия самарянин (вж. Лука 10), който помага на един ранен, паднал на пътя човек, след като един свещеник и един левит не са откликнали на нуждата му. Тази добре известна притча ни вълнува всеки път, когато я четем и всеки детайл в нея е от значение. Виждаме един самарянин, човек непознат и принадлежащ на чуждо религиозно или етническо малцинство и който върши крайно необходимото, защото така му казва неговото сърце. Той усеща болката на човека, който лежи на пътя и веднага прекъсва своето пътуване. Самарянинът прави всичко което може и дава пари за медицински грижи. Този пример за любов към ближни или за дякония показва, че:

Дяконическата работа гледа на хората, изпаднали в нужда без да взема под внимание тяхната етническа или религиозна принадлежност. Както служението на Иисус Христос е служение на цялото човечество, така и нашата дякония е служение на всички жени, мъже и деца без значение какъв е произходът им.

Да се върши дякония е реално и възможно, дори когато има противоречия по религиозни въпроси (например между юдеите и самаряните е имало спор за мястото, където е трябвало да бъде Божият храм).

Дяконическата практика изисква лично участие, както и даряване на средства и използване на институции.

Религия, която не води до дякония-служение, е съмнителна (обърнете внимание на свещеника и на левита, които не се интересуват за страдащия).

Нека сега да се върнем на въпроса за поръката за дякония, за служение. Както казах, дяконията поне на пръв поглед има два източника. Единият е заповедта, дадена от Христос, Който е изпратен от Отца, Сам е станал служител и нас е направил служители. А другият източник е просто човешкото сърце; сърцето, което изпитва състрадание към нашите ближни – мъже и жени. Очевидно добрият самарянин не е бил изпратен или призован от Иисус и не е имал поръчението да помага. По-скоро неговото сърце, състраданието му дават тази „власт”.

Нека и ние да си спомним за случаите в живота ни, когато сме срещали „добри самаряни” и те не са се колебаели да ни помогнат. Има много „добри самаряни”, които просто помагат без да очакват някакви лични или религиозни последици. Нека си спомним за тези хора и да благодарим на Бога за тях. Наистина можем да благодарим на Бога за тях и тяхната всеотдайност, енергия, а за това, че са били на точното място в точното време – слава Богу!

След като отправихме благодарност към Бога за този тип дякония, можем да й направим богословска преценка. Очевидно не сме ние онези, които сме мотивирали или научили тези хора, нито ние сме ги поставили в положението да бъдат дякони. А кой тогава? Кой е научил сърцата им, кой е обучил умовете и ръцете им? Очевидно не и Църквата. По определение „добрите самаряни” не са типични представители на своите религии. Може би те имат добър произход като добро семейство, добри учители или изобщо хуманистичното общество като цяло. Но понякога те нямат такъв добър произход. Затова се връщам към нашата благодарствена молитва и съм склонен да мисля, че Сам Бог е направил тези хора добри самаряни. Той ги изпраща по начин, който ние не можем да опишем адекватно. Можем ли да кажем, че Бог изпраща Своя Дух предварително на местата, където Църквата все още едва достига? Не бих искал да разглеждам подробно този въпрос сега, но ще отбележа, че двата източника на дяконията – Христовата повеля и гласът на сърцето – са взаимосвързани в самия троичен Бог. Сам Бог прави хората милостиви и състрадателни, поражда любов в сърцата им и ги подтиква към действие.

На повърхността на дяконическата работа обаче двата източника на дяконията си остават разделени – има хора, които отиват да служат на ближните си след като са участвали в литургията, а има и такива, които ги движат просто сърцата им. За дяконическите институции в Германия е важно да се свържат тази две групи хора не само в ежедневната им съвместна работа, но също и в умовете и сърцата им. За нас е важно, но понякога и трудно, да разказваме на хората, с които работим, историята за Христос и да ги поканим в християнските общности, в които живеем. Също така е важно, но и трудно, да научим нашите сътрудници да не бъдат високомерни към хората, които не са запознати с християнската традиция. Както може би знаете, Германия (а предполагам и България) е твърде секуларизирана страна. Положението с религията в бившата социалистическа част от Германия е тревожно, а дори и в западната част на страната, където църковният живот не е бил препятстван от държавата, връзката на хората с църковния живот и християнската традиция отслабва. И така дяконията е важна като оказване на практическа помощ, но също и като покана за живот в християнската общност.

Сега нека да кажем няколко думи за историческото развитие и днешното положение на дяконическата работа в Германия.

Дяконията в Германия – историческо развитие и съвременно положение

Както знаете дяконията се отличава в една страна от друга, в града от селото, в една църковна община от друга. За разлика от печалните различия в църковното учение и богослужение, разнообразните форми на дяконията, не се коренят в противоречията и сблъсъците между богослови и църковни лидери, а по-скоро в различията в социалното и политическо положение на съответните общества, където е било необходимо християнското служение. Може би ще бъде интересно за вас да разгледаме някои от историческите фактори, които са оформили дяконическата работа в Германия. Това запознаване би могло да помогне за задълбочаване на партньорските връзки между нашите организации – Diakonisches Werk (Дяконишес Верк) и фондация „Покров Богородичен”, защото ако познаваме партньорската си организация и историята й, ще разберем по-добре нейната политика и практика.

За да се разбере днешната форма на дяконическата работа в Германия, трябва да се върнем в средата на ХІХ век. По това време страната е в социална и политическа криза. Избухва революция, която завършва с неуспех. В социалния живот жестокият капитализъм от годините на ранната индустриализация разтърсва обществените структури. Градовете се разрастват и изпълват с хора, които са не само бедни и откъснати от своите семейства, а болни, инвалиди, алкохолици, неграмотни и поради това неспособни да се справят с изискванията на живота. Социализмът, разбира се, е на дневен ред в обществото в онези години и има най-различни и трайни последици във всички страни в Европа. Има обаче и други реакции на тази съдбоносна социална и духовна ситуация.

Една от тях е християнското гражданско движение, което създава учреждения за нуждаещи се хора. На новата социална ситуация откликва не самата Църква, а граждани-християни, мъже и жени, движени от християнската си съвест и воля да съградят отново обществото. Ще са нужни часове, за да разкажем всички истории за създаването на тези учреждения, повечето от които съществуват и днес. Имало е детски градини, домове за инвалиди, имало е мисионери, които са се грижели за бездомните, моряците и т. н. Било е време, когато пионерски институции, подобни на фондация „Покров Богородичен”, са поставили ново начало в обществения живот върху основанията на вярата и социална отговорност.

По онова време – втората половина на ХІХ век – църквите в Германия имат твърде лоша репутация като институции, които сякаш са се грижели само за себе си, а не за нуждите на хората. Тогава дяконическата работа започва да променя образа, лицето на Църквата. Днес църквите в Германия са много уважавани (дори от невярващите хора) като институции, които се грижат за общото благо на обществото.

В по-късните десетилетия, т. е. през периода 1870-1930 г., дяконическите учреждения и институции стават неделима и всепризната част от германското общество. То, заедно с държавата, първо разбира социалната полза от дяконическата работа – например даването на подслон и грижа за инвалиди. По-късно се установява, че размерът на социалните нужди надхвърля границите на доброволното християнско служение, така че държавата поема отговорността за социалните услуги и дейност. Германската социална държава обаче не е иззела всички социални грижи от църквите за разлика от съседните й страни като Франция, Швеция или бившите социалистически страни. Тя по-скоро осигурява финансови средства и структурна подкрепа на утвърдените институции в сферата на здравеопазването и социалната работа. Сред тях са не само християнски институции като Дяконишес Верк и съответната на нея римокатолическа организация Каритас, а също и Червеният кръст, както и други хуманитарни институции, изповядващи различни философии.

Това развитие е прекъснато през периода 1933-1945 г., когато Германия става тоталитарна държава и извършва безкрайно много и безумни престъпления вътре и извън територията си. След тези години на ужас дяконическата работа преживява възраждане, за което ние изпитваме огромна благодарност. Тогава, а също и сега се счита за чудо, че Германия получава втори шанс да изгради демократична държава и общество. Евангелската лутеранска църква в Германия е сред институциите, които осъзнават необходимостта от покаяние и промяна. Самата Църква тогава поема много повече отговорност за обществото като цяло и заедно с това тя започва да разглежда дяконията като неразделна част от църковния живот. Дяконическата работа не е просто доброволческо участие в обществена дейност, а казано богословски – плод на истинската вяра и необходимо следствие на живота на Църквата. Тази богословска оценка на дяконията не я е превърнала в част от църковната организация. По-скоро дяконията е мястото на доброволците и пионерите, които отиват на онези места в обществото, където има хора, изпаднали в нужда. Тя е също и място за високо професионална работа с модерни начини на организация, финансиране, обучение и пр. Все пак обаче за нас е много важно това, че всекидневната ни работа е част от една Църква, която се грижи за обществото.

Но нека се върнем за момент отново в първите години след Втората световна война. Германия получава втори шанс. Църквите конкретно и тяхната социална дейност получават подкрепа от много други църкви по целия свят. През 40-те години ние получихме подкрепа от църквите в Африка (те ни осигуриха храна!), както и от църквите в съседните страни като Швеция например и, разбира се, църквите в Америка. Интересно е, че много голяма част от подкрепата идва от църкви, които не съществуват в Германия. Една малка протестантска църква в Америка, например т. нар. „Квакери”, се грижи за осигуряването на храна за училищата и днес все още можете да попитате на улицата хора, които ще си спомнят, че са били нахранени от една църква, която никога не са познавали. Тази чуждестранна помощ в Германия се организира от институция, която днес е центърът на дяконическата работа и където всъщност хора като Петер Райнхарт, Хелмут Пестнер и аз работим. В следвоенния период Дяконишес Верк, която тогава се нарича Hilfswerk („Хилфсверк” или просто „Организация за подпомагане”), координира възстановяването на социалната дейност и църковния живот в Германия. Дарителите са църкви и хора от чужбина.

Когато Германия се възстановява икономически, се появява дълбоко чувство на благодарност към онези, които са й оказали помощ. Тогава Дяконишес Верк създава две дъщерни институции – Brot fur die Welt („Хляб за света”) и Kirchen helfen Kirchen („Църкви помагат на църкви”). Двете институции са плод на благодарността за помощта, която ние не заслужавахме. Те и двете са основани, за да дадем обратно онова, което бяхме получили. Това все още е основата на нашата политика днес.

Дяконишес Верк и нейните партньори по света

Днес Дяконишес Верк работи в мрежа от християнски и хуманитарни организации, които си сътрудничат с цел цялостното развитие и защитата на човешките права. Ние се радваме много за надеждното и успешно сътрудничество с фондация „Покров Богородичен”. Според нас тя е много добър пример за организация, която има дълбоки основания в християнската вяра, широко мислене, състрадателност и е ефективна в практическата си работа. Лично аз съм много впечатлен от вашия духовен живот, както и от цялостната ви работа и информационна политика (не бях виждал преди такава чудесна интернет-страница).

Като дарителска организация Дяконишес Верк не си поставя за цел оказването на никакво директно политическо или религиозно влияние в партньорските организации или страни, т. е. ние не сме организация, която преследва спечелването на прозелити. Разбира се, някои от нашите партньори по света принадлежат на църкви от същото църковно семейство, т. е. на Евангелските лутерански или на Реформатските църкви. Много други от нашите партньори обаче живеят в среда на други християнски традиции – протестантска, православна или католическа. Ние търсим партньори, които споделят основните християнски ценности и са активни в защитата на човешките и гражданските права и имат демократични възгледи за своите общества. Радваме се на сътрудничество с партньори, които са сериозни, далновидни и работят ефективно, дори и да принадлежат на църква, различна от нашата. Това е даването и получаването, за което говори св. ап. Павел. Наистина ние получаваме много от нашите партньори по света, които споделят с нас своя духовен и социален опит, своите виждания и надежди, своята молитва и работа.

Благодаря ви!

 

Фрагменти от дискусията по доклада

Божидар Маринов, Софийска духовна семинария:

Как се финансира такава мащабна организация, каквато е „Дяконишес Верк”? Дали става въпрос за самофинансиране или за държавна субсидия?

д-р Петер Бартман:

В Германия се плаща църковен данък и Църквата има право да събира този данък. В практиката обаче се е наложил принципът, че държавата събира данъците от името на Църквата, след това ги предоставя на Църквата и за тази си работа получава дял от събраните данъци. В известен смисъл Църквата плаща на държавата да събира църковния данък. Освен това проценти от социалните застраховки, които в Германия са задължителни, биват насочвани към църковните каси. Освен социалните застраховки, Църквата получава пари и от медицинските осигуровки, но само като част от издръжката на християнските болници и клинични заведения.

Църковният данък не е задължителен. Ако някой не иска да го плаща, просто трябва да отиде в съответната административна служба и да заяви официално нежеланието си. Щом е налице официален отказ за плащане на църковен данък, то лицето, подало отказа, автоматически се освобождава от плащания, но и автоматически бива изключено от църковната общност, към която е принадлежало. Сред по-възрастните хора в Германия беше нещо естествено да се плаща данък за Църквата. По-младите обаче са значително по-различно настроени и не проявяват голям ентусиазъм да харчат пари за църковни дела. Нашата работа в бъдеще трябва да се насочи именно към тези млади хора, към проникване до тяхното съзнание и разбиране на техните ценности.

Въпрос от публиката:

Бих искал да Ви задам един по-абстрактен и по-личен въпрос. Как Вие, д-р Бартман, преценявате православната църковна визия и нравствена нагласа?

д-р Петер Бартман:

Ще бъда съвсем кратък и ясен: вие сте много по-силни по дух от нас. Като се имат предвид социално-икономическите условия на живот, вие, православните българи, се доказвате като много по-силни духом от нас, протестантите в Германия.

Протойерей Николай Георгиев:

Тъй като д-р Бартман описа много ясно финансовия механизъм, по който се издържа църквата в Германия, то аз искам да ви попитам нещо. Някой от тук присъстващите свещеници някога да е виждал църковен бюджет у нас? Някой въобще виждал ли е собствения си енорийски бюджет? Доколкото знам, такива бюджети би трябвало да има и може би има, но те се изготвят по безумен, архаичен начин.

Дядо владика винаги се дразни, когато му кажа, че Българската православна църква е най-богатото юридическо лице в страната, защото притежава най-много имоти и ресурси. Ако това е вярно, то тогава се нуждаем от счетоводни и мениджърски умения, за да си съставим един нормален бюджет. Нека църквата си намери добри икономисти, нека се търси отчетност и прозрачност при сметките. Хубаво е най-накрая да разберем, че съвременният свят си иска своето и ние трябва да вървим в крачка с него.

Между другото, имаше проект за създаване на стопански съвет към църквата, съвет, който да се грижи за финансово-счетоводните й дела. С един такъв съвет зад гърба Синодът ще може спокойно да се отдаде на каноническите и догматически занимания, които са му присъщи.