Дяконията – предизвикателство и отговорност в периода на промени в страната

Доклад пред Международната конференция „Църквата и социалната дейност“, София, 2002 г.

РОСИЦА ДИКОВА

Институт за християнски и социални науки към Университета на гр. Мюнстер, Германия

Ще използвам понятието дякония в смисъла, който влага в него източноправославното богословие, т. е. ще разбирам дяконията като църковно-социална дейност и душеспасителност.

Съвременно разбиране на понятието дякония

За пръв път през 1978 г. на остров Крит, в тамошната Православна академия, се провежда междуправославна конференция под надслова „Възгледи за православната дякония”. Тук някой би ме апострофирал като каже, че за църковна дякония в православния свят се говори от векове, но аз имам в предвид по-скоро конкретни теоретически разработки, които определят и тълкуват явлението „дякония”. Не става дума за Св. Василий Велики и „Василиадата”, а за съвременното схващане за дякония, съотнесено към модерните обществено-икономически критерии.

Гръцкият съвременен богослов и директор на Критската православна академия Александър Пападерос въведе в понятието „дякония” разделение на микро- и макродякония. (Микродяконията е земното служение към ближните , а макродяконията е спасение в един широко абстрактен, есхатологичен план).

Първата подтема, която ще разгледам в обзора, е какви видове дякония се наблюдават у нас в периода на преход след 1989 г.; втората подтема – какви са условията, при които дяконията се развива у нас (кратък преглед на законодателството и на обществените настроения); трета подтема – представяне на статистика по отношение на очакванията на средно статистическия българин към Православната църква и нейната социална активност.

Видове дякония в България в периода на преход след 1989 г.

Ще разгледам първата подтема въз основа на мои наблюдения върху възраждането на дяконическото движение у нас след 1989 г.

Забелязват се три вида дяконии, от които първият и най-широко разпространен вид е обичайната междуличностна дякония. При нея става дума за спонтанна подкрепа от страна на духовник към светско лице, което изпитва духовна или материална нужда.

Вторият вид е енорийската дякония по митрополии. Това е дейността на отново извиканите към живот християнски енорийски братства. При енорийската дякония подкрепата, която е необходима, се извършва на ниво общност, а не на индивидуални, междуличностни начала.

Третият и най-спорен вид дякония е т. нар. политическа дякония. При нея става дума за отношения с държавни институции, за междуинституционално сътрудничество. Примери за политическа дякония са работата с Националната служба по заетост, с Управлението на местата за лишаване от свобода, с юридически лица, които имат ясно изразена връзка с държавните структури. При този вид дякония – политическата – най-ясно се очертава двуострото положение държава-Църква.

Тук е момента да премина към втория аспект от моя обзор, а именно как държавата и законодателството влияят и регулират дяконията.

Условия за развитието на дяконията у нас

По отношение на осигуряването на условия за развитие на дяконията особено важни са българската конституция и нормативните актове, които пряко уреждат положението на Църквата и посоките на нейната социална дейност.

Българската Конституция гарантира разделението на държавата и Църквата, признавайки обособеността и неутралната позиция на църковните структури спрямо държавните. Законът за лицата и семействата е един основен социален закон, чрез който се регламентира реда за придобиване статут на юридическо лице. Според неговите разпоредби се урежда статутът на формиралите се в България при-църковни организации с нестопанска цел, които извършват благотворителна дейност (например фондация „Покров Богородичен”). От значение за дяконическата дейност са и Законите за поместното данъчно облагане, според които храмовете се освобождават от данъци и такси. (Като пример нека си спомним за това, което г-н Велинов от Дирекция по вероизповеданията спомена: пълно освобождаване от такси, мита и ДДС на материални дарения, входящи от чужбина и адресирани до съдебно регистрираните в страната ни вероизповедания).

Българското законодателство се променя със смяната на властта, но въпреки тази относителна нестабилност все пак съществува законова база, върху която разумното действие от страна на Църквата и на при-църковните благотворителни организации може да постигне добър социален ефект.

Обществени очаквания

Що се отнася до очакванията на обществото спрямо Църквата, то аз ще си послужа с едно представително социологическо проучване на социологическата агенция МБМД. Това изследване дава възможност да се направят някои изводи за обществените нагласи относно възможността на Църквата да влияе върху обществено-икономическите процеси.

Доверието на общественото мнение в силите на Църквата (по отношение на социалната дейност) не е особено високо. Средният българин не очаква от Църквата толкова социална помощ, колкото някакво абстрактно, морално- волево стимулиране. Общественото мнение отчита, че Църквата ще бъде много по-полезна в духовното и възпитателното поприще, отколкото в чисто социалната сфера, която в крайна сметка си остава приоритет на държавата.

Ето защо, по отношение на възможностите за социална работа много важен фактор се оказва отношението Църква-държава. Ние вчера чухме от отец Александър Доколин, че Руската православна църква успешно си сътрудничи с държавата, но въпреки това съществуват и конфликтите помежду им. В наистина впечатляващата интернет-страница, която съдържа Социалната доктрина на Руската православна църква, ясно са представени общите проекти на църковните и държавните институции – проекти, които са с голям мащаб и голяма перспектива.

В социалната област държавата има водеща роля, но Църквата трябва да подпомага грижата за социума с целия опит и дух, който носи.