Евхаристия и мисия

Доклад пред международната конференция „Църквата и социалната дейност“, София, 2002 г.

НЕГОВО ПРЕОСВЕЩЕНСТВО ЕПИСКОП ИГНАТИЙ МИДИЧ, Сръбска православна църква

Аз бих започнал с въпроса: Какво трябва да прави днес един християнин, за да бъде християнин? С други думи кое е това, което дава идентичност на нас, християните?

Този въпрос винаги е бил актуален, но казвам, че е особено актуален днес в нашата цивилизация, която разглежда дейността през призмата на целесъобразността – т. е. добро и дейност, в истинския смисъл на думата, е само това, което носи резултати. Това понятие за дейността пронизва днес целия ни живот и естествено този въпрос се поставя и в Църквата, т. е. между църковните хора. Един пример. Днес и знанието не е вече знание, ако не носи полза, ако не носи резултат. Затова все по-често се затварят философски и особено богословски училища, защото се поставя въпросът какво означава богословското знание, ако то не носи полза. Какви резултати носи то? Такава проблематика се съдържа във въпроса: „Какво трябва да правим, за да бъдем християни?”

Какво е това Църква?

Ако се върнем към Свещеното Писание, откъдето между другото е изворът на цялото наше богословие, и потърсим там отговор на въпроса „какво е това Църква”, ще видим, че Църквата се отъждествява със събранието и то с евхаристийното събрание. Когато говори за Църквата в своите послания, св. ап. Павел няма предвид абстрактно понятие, а едно конкретно събрание, следователно – св. Евхаристия. И затова, когато пише на коринтяните, казва: „на Църквата Божия в Коринт” (1 Кор. 1:2); или на друго място – „чувам, че, кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви” (1 Кор. 11:18). Следователно, св. ап. Павел и въобще книга Деяния на светите апостоли, както и Евангелието, ни говорят за Църквата именно като за евхаристийно събрание. Такова становище и идентификация на Църквата ще срещнем и в следновозаветния период при първите отци – св. Игнатий Богоносец, св. Ириней Лионски, св. Киприян Картагенски, св. Максим Изповедник и до св. Николай Кавасила. Когато говори за Църквата, св. Игнатий Богоносец я отъждествява именно с Евхаристията и казва: „Там, където е епископът, там нека бъде и народът, защото там, където е Христос, там е вселенската Църква”. Следователно, св. Игнатий Богоносец отъждествява това събиране на народа около епископа, което е преди всичко евхаристийно събрание, с вселенската Църква. Не само в това послание до Смирненци, но и на други места в други послания, той говори за това, че Църквата е едно конкретно евхаристийно събрание. Когато говори за Църквата, св. Ириней Лионски също говори за конкретно евхаристийно, т. е. литургично събрание. Накрая, Църквата наистина е имала, т. е. наричала се е с едно общо название – синаксис или събрание. Когато говори за Църквата в своята Мистагогия, св. Максим Изповедник говори първо за събранието, за евхаристийното събрание. Свети Николай Кавасила казва: „Църквата се открива в тайнствата”; и още – „Ако някой иска да види Църквата (т. е. да види какво е това Църква), няма да види нищо друго освен Тялото Господне”, като мисли всъщност за евхаристийното събрание на причастието. Следователно това, което по някакъв начин се отъждествява с Църквата, първо в новозаветните писания, а след това в съчиненията на св. отци, всъщност е Евхаристията.

Но какво в действителност е била Евхаристията? Обикновено казваме, че Църквата не е от този свят. Какво означава това? Означава, че корените на Църквата не са в историята. Това означава, че Църквата не е човешко дело, а всъщност представлява откриване на Царството Божие на земята. И на това указва именно самата св. Литургия, която в края на краищата започва така: „Благословено е царството на Отца и Сина и Св. Дух”. И цялата литургична дейност, като се започне от структурата на Литургията, указва именно на Царството Божие. Защото, според учението на Стария Завет (а и на Новия Завет), Царството Божие е наистина последното събитие, идването на Месия и събирането на Божия народ, на всички народи около Месия. Какво казва св. ап. Матей: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си… ще се съберат пред Него всички народи” (Мат. 25:31-32) на едно място; и Той ще съди света, в смисъл ще раздели едни от лявата страна, а другите – от дясната. Следователно той говори за Божието Царство като идване на Месия, като идване на Сина Божий в сила и слава и събиране на народа Божий. Литургията изразява именно това. Следователно Литургията със своята структура – събранието около епископа на едно място – е всъщност една икона, откриване, проява на бъдещото Божие Царство. Когато говори за Литургията, св. Максим Изповедник казва: „Това, което се върши в събранието, в Литургията, това са типове, икони, а не истина; указва на онова, което не се вижда, указва следователно на истината, на Божието Царство.” И завършва този стих така: „Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а истината е състоянието в бъдещия век”, т. е. в Царството Божие. Или да се върнем към св. ап. Павел, който казва, че ние християните нямаме тук свое отечество, а очакваме горния Иерусалим. Следователно и със своята структура, т. е. като събрание около епископа, събрание на Божия народ, но и с цялата си дейност, вътрешно, т. е. със своите символи, Литургията указва, че тя наистина е икона на Божието царство и че именно заради това нейните корени не са в историята. Може да се каже, че тя извира от бъдещото Божие Царство, но се проявява в историята и то се проявява като евхаристийна общност и във формата на евхаристийна общност.

Това е, което прави Църквата Църква, и което прави Църквата различна от всички други институции тук на земята, именно защото тя извира от бъдещото Божие Царство и проявява това Божие Царство чрез Евхаристията. И затова казах, че Църквата е отъждествена с Евхаристията.

Социалната дейност на Църквата

Книга Деяния на светите апостоли ни говори именно за една такава разлика между евхаристийната идентичност на Църквата и нейната социална дейност. Спомнете си за шеста глава, където се говори за избора на дякони и как всъщност са избрани първите дякони в Църквата. А между някои от елинските вдовици – се казва там – произлезе ропот, че храната, т. е. че благата не се разпределят за тях така, както се разпределят за другите. И те се обърнаха към апостолите. Апостолите казаха: „Не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Свети и с мъдрост, които ще поставим на тая служба”. И те избират седем – Стефан, Николай, Никонор, Пармен и т. н. и „възложиха ръце на тях”, но след това в 4 стих се добавя: „: „А ние постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото” (срв. Деян. 6:1-5). Тук в кн. Деяния на светите апостоли срещаме за първи път разлика между служението със слово и молитва и социалната дейност на Църквата. И както виждаме, тук се дава превес на служението със слово и молитва, а когато се говори за молитвата, макар и в Новия Завет, тя винаги се мисли като евхаристийна молитва – това преди всичко е била християнската молитва. Апостолите първи са отивали на Утреня и Вечерня в иерусалимския храм, но са извършвали Евхаристията, като изключително свое дело, при затворени врати по къщите, т. е. извън храма. И когато се казва: „те всички единодушно прекарваха в молитва” (Деян. 1:14); и „дето бяха събрани мнозина и се молиха” (Деян. 12:12), и се употребява думата молитва, не се мисли за една индивидуална молитва, а преди всичко за евхаристийното събрание като молитва. И наистина това служение на словото е в евхаристийното събрание, поради което е останало една част от Литургията да се нарича λυτουργία του λόγου – служение на словото (до Евангелието). Това ще рече, че служението има връзка с мисията, с мисионерството, т. е. с проповедта на Евангелието. Следователно мисията на Църквата, т. е. нейната социална дейност е елемент, който наистина се появява в Църквата от най-ранно време.

Но в какво отношение със св. Евхаристия се намира този социален елемент? Днес този въпрос е твърде важен, именно защото вече имаме опита на западните братя, които, трябва да признаем, са развили този социален елемент много повече от нас, да не кажем до съвършенство. На Запад социалният елемент е институционализиран, т. е. превърнат е в институция, в т. нар. каритативна дейност.

Какво всъщност се е случило на Запад? 

Още от Средновековието Църквата на Запад е започнала да пренася своята идентичност от евхаристийното събрание към мисията, т. е. към социалния елемент. Затова, когато днес един протестант казва, че отива в църква и че става член на Църквата, той преди всичко мисли, че става някой, който ще проповядва християнството, който ще мисионерства. Това означава, че в съзнанието на протестантите Църквата и църковността, идентичността на един християнин се отъждествяват с неговата мисионерска дейност.

При католиците идентичността на църковността, т. е. идентичността на Църквата, се отъждествява със социалното измерение. Да бъдеш християнин означава да правиш добро на хората. Ако може така да се каже, изместена е идентичността на Църквата, т. е. онтологията е заменена от етиката. Онтологията, която произлиза от бъдещото Царство и се проявява в литургичното събрание, е заменена от етически принципи, т. е. от отношението, което един човек има към друг човек. Затова не е учудващо, че още от Средновековието, та чак до днес Римокатолическата църква създава сиропиталища, свои училища, старчески домове и много други институции за каритативна дейност. И наистина се е случило така, че по този начин идентичността на Църквата е изместена от литургичното събрание към нейното социално измерение.

Така днес се е стигнало дотам, че ние с право се питаме колко от тези църкви са останали църкви и колко могат да се нарекат Църква, особено когато говорим за протестантите.

Сред хората на Запад се е формирало съзнанието, че някой може да бъде християнин, ако бъде добър човек, т. е. ако върши нещо, ако се придържа към някакви етически норми и принципи. Следователно съзнанието на западния човек е изострено докрай от мисълта, и въобще от въпроса, защо той трябва да ходи на църква, т. е. трябва ли да отиде на Литургия, за да бъде християнин. Със сигурност днес Римокатолическата църква, доколкото остава в своята идентичност, която се е изместила от Евхаристията, постоянно се старае да присъства в света не като Царство Божие, т. е. чрез Евхаристията, а преди всичко чрез тази социална дейност и социални програми. За известно време е било възможно църковността да се определя чрез социалната дейност, но когато държавата се е изправила на крака и е укрепнала, т. е. когато е поела своите социални ангажименти, тогава хората наистина са променили своето мнение. Тогава хората са се ориентирали към държавата, защото са казали: ако това е Църквата, т. е. ако тя се занимава със социална дейност, а държавата прави това по-добре, тогава държавата е по-привлекателна, защото тя е по-добра в тези дейности. Тогава какви сте вие? Следователно, поставя се въобще въпросът за съществуването на Църквата. Протестантите се борят конвулсивно да останат включени в програмите на държавата и в крайна сметка днес са се отъждествили с нея, и наистина тяхната църковност (църковният белег на протестантизма и на протестантите) е единствено каритативната дейност.

Църквата като Евхаристия не изключва социалната дейност

Споменах опасностите, които се крият в тази наша християнска дейност и въобще в мисията на Църквата, като поставям акцента преди всичко върху социалната дейност. Но това не означава, че проявяването на Църквата чрез Евхаристията като идентичност на самата Църква, изключва социалната дейност. Не дай Боже! Не искам да кажа това. Исках само да подчертая къде е идентичността на Църквата, кое прави от Църквата Църква. Или в друг контекст, за да бъда по-ясен, ако Църквата престане да бъде евхаристийна общност, тя ще престане да бъде Църква. Ако в исторически план Църквата не изпълни някоя своя социална дейност, тя отново ще остане Църква и отново ще остане място на спасението. Нашият православен опит не е развил социална дейност или поне не в тази степен, в която е правила това Западната църква, т. е. християните на Запад. Именно поради това, че православният християнин наистина е осъзнавал, че християнството е свързано с Литургията. Без оглед на това, че всички православни страни сме бедни, ако днес се помогне на православните и ако те забогатеят, все пак винаги ще остане съзнанието, че човек, за да покаже, че е християнин, в крайна сметка отива в църква. Ако не за нещо друго, то поне да запали една голяма свещ и да я постави на свещника. Следователно той има съзнанието, че става християнин именно чрез това влизане в литургичното събрание, а не чрез тази социална дейност. Но не бих искал да ме разберете погрешно!

Днес казваме, че имаме проблем да привлечем хората в Църква. И какво правим? Създаваме, да речем, футболни клубове към църквата, основаваме шахматни секции, правим някакви екскурзии, но чрез всичко това ние няма да свържем тези хора с Църквата. Много се лъжем! Защото от момента, когато друг го направи по-добре (ако държавата прави това по-добре), или да кажем, когато това приключи, те автоматично ще престанат да бъдат християни.

Илюзията на Просвещението

Тук се появява още един проблем, който е предизвикан у нас от тази активност. Това е проблемът и изкушението, което имаме като хора – да създадем рая на земята. Спомнете си въобще за миналите векове и историята на Запада, за Просвещението. В един момент, водени от идеята, че ще създадат рай на земята, западните философи-мислители са предложили образованието като средство. Просвещението от този тип смята, че когато всички бъдат образовани, грамотни, когато всички бъдат етически и нравствено просветени, тогава ще се осъществи раят на земята. И това е предвиждано някъде за около ХХ в. През ХХ в. всички ще ходят на училище, няма да има повече войни. Именно ХХ в. показа най-лошата страна на човешкия живот – войни, каквито човечеството не помни, концентрационни лагери, толкова страшни убийства на хора. Въпреки това всички ние сме приели тази илюзия на Просвещението, измамени от идеята, че през ХХ в. човекът ще създаде със свои сили рая на земята. Затова и днес, когато се случи нещо, задаваме въпроса: „Нима това е възможно през ХХ век?”.

Откъде е този въпрос? Защото и ние, християните, сме се прилепили към тази идея. В какво отношение се намират тук идеята за създаването на рая на земята и нашата социална дейност? Раят и Божието Царство не са продукт на човешките сили. Божието Царство е свързано с Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос, т. е. със събитието на Второто пришествие, което всъщност е във властта на Бога. Или, да се изразя по друг начин, Божието Царство е нещо, което влиза отвън, което не е продукт на този свят. То не е наш човешки продукт, то влиза отстрани, влиза насила в този свят. Затова и се казва: Царството Божие ще бъде като крадец нощем, значи нещо, което не е произлязло от някаква моя активност, а идва ненадейно, т. е. идва „отгоре”, следователно идва от Бога, който влиза в историята.

Евхаристия и социална дейност

Да се върнем към въпроса как трябва да се извършва църковната социална дейност, или в какво отношение с Евхаристията трябва да се намира тази социална дейност, за да не доведе до обратни резултати, т. е. за да не замени Църквата и да не измести нейната идентичност. С други думи – за да не се поддадем на изкушението, че ние ще създадем рая на земята и че ще поправим всички социални неправди и ще избършем всяка сълза на земята. И ако не успеем в това – да вдигнем ръце и да кажем: не, това е утопия; Църквата е утопия! За да бъде социалната дейност наистина църковна, тя трябва да се оцъркови. Какво означава да се оцъркови нашата дейност? Това означава, че всичко, което правим има за крайна цел Евхаристията, евхаристийното събрание. Затова социалните дейности в Църквата не би трябвало да бъдат извършвани без благословението на епископа. По една проста причина: не защото някои хора са решили така, а защото епископът проявява Църквата.

Няма Църква без епископ. Всяка инициатива в Църквата произлиза от епископа. Вземете, да кажем, само ръкоположението. Защо не ръкополага никой друг освен епископът? Именно защото епископът е източник на дейността и, ако искате, на активността в Църквата. Ръкоположението също така показва, че се дава Св. Дух, т. е. че някой се ръкополага за Църквата, за да бъде служител на евхаристийната общност, а не за нещо друго. Дава му се Св. Дух, за да събира в Църквата, т. е. да конституира литургичната общност. Това означава ръкоположението. Аз съм ръкоположен като епископ да стоя и да служа Литургия, свещеникът е ръкоположен като свещеник да бъде около и да помага на епископа, но отново е свързан за Литургията. Както се казва, всяко ръкоположение започва от лаиците, което се дава чрез Кръщението, и всъщност е ръкоположение за Литургията. Искам да кажа, че за да има социалната дейност църковен характер, тя трябва преди всичко да бъде под и с благословението на епископа.

От друга страна, социалната дейност означава въвеждане в Църквата, т. е. тя трябва да се стреми към Евхаристията. Тя не трябва по никакъв начин да има за цел нещо, което няма да бъде Евхаристията или което не въвежда в Евхаристията. С други думи социалната дейност не трябва да дава на хората надежда, че и това ще ги спаси. Дори нещо повече – самият социален деец в Църквата не трябва да мисли, че с тази своя активност той, християнинът, е спасен и че затова повече не му трябва Литургията. И това е така, защото всичко останало ще премине, а ще остане литургичното събрание като проява на Божието Царство. Защото, какво ще правите и вие, когато в Божието Царство вече няма да има бедни, когато няма да има гладни, когато няма да има мъжко и женско, т. е. когато изчезнат всички тези категории, които сега в историята ни правят социални дейци? Това означава, че ако се основаваме на това, което ще изчезне, ще изчезне и нашата идентичност. Ако се основаваме на това, което ще остане во веки веков, ще останем и ние. Идентичност черпим винаги от някой друг, но този друг трябва да бъде вечен, за да може нашата идентичност да бъде вечна. И затова човек преди всичко се свързва с Бога, защото Бог е вечен, т. е. със Сина Божий, от Когото получаваме идентичност, но със сигурност в същото време се свързваме и с ближния, защото Бог се проявява чрез ближния, т. е. преди всичко в литургичното събрание. Христос има предвид преди всичко това, когато казва: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). Тези думи не изключват всички хора, но са насочени преди всичко към литургичното събрание. „Малки” са били тези, които са вярвали в Господа, и са били християни. Те са наричани „малки” и клети, те са били гонени.

Ще завърша с едно изречение. Социалната дейност и всички други дейности са необходими. Те не се изключват в Църквата, но трябва добре да пазим и да осъзнаваме, че идентичността на Църквата се създава от Евхаристията като проява на Божието Царство, което се надяваме, че ще дойде и което трябва да призоваваме, както са го призовавали първите християни. Но за съжаление ние мислим, че днес всичко това е встрани от нас. Имаме Литургията, ходим на Литургия, имаме добро положение, имаме какво да ядем, всичко ни изглежда красиво и като че ли забравяме, че нещо не ни достига. Не ни достига вечният живот, защото всичко това все още е пронизано от смъртта. Затова би трябвало винаги чрез Литургията да очакваме това Божие Царство, защото то ще донесе справедливост, то ще донесе най-добрата социална програма, то ще изтрие всяка сълза, то ще нахрани всеки гладен, то ще допълни всичко това, което не достига.

И в същото време не трябва да се изоставя социалното измерение. Социалната дейност трябва да се извършва. Важно е да помним литургичното събрание, да го пазим и да знаем, че това е мястото на спасението и че то е, което прави Църквата Църква. Но и другото, социалното измерение, доколкото е възможно, не трябва да изоставяме.