Зависимостта от психоактивни вещества

СЪДЪРЖАНИЕ

Уводни думи

Полина Спирова, Църковен вестник

Практики на Руската православна църква за помощ на зависими от психоактивни вещества

Д-р Георги Василев, Национален център по наркомании

Национална програма за превенция, лечение и рехабилитация на наркомани в Република България 2001 – 2005 г.

Свещеник Георги Фотакиев, храм „Св. Цар Борис”, кв. Аспарухово, гр. Варна

Из опита на един свещеник

Теодора Григорова, център „Феникс”

Когнитивно-поведенчески модел на терапевтична комуна за наркомани

Д-р Захари Николов, Столичен превантивно-информационен център по проблемите на наркоманиите

Проект за обучение на родители и учители от 50 столични училища

Ивайло Валериев, Общество на анонимните зависими от наркотици

Помощ за самопомощ в „Програмата на дванадесетте стъпки” като начин за лечение и социална рехабилитация на наркомани

Габриела Минева, „Каритас”

Запознаване с опита на „Каритас” – проект „Подвижен лекарски кабинет”

 

Резюмета на дискусии в работни групи

Петър Василев

Значение и място на социалната рехабилитация

Миряна Маламин-Сирийски

Превантивна работа с деца и младежи

Евелина Варджийска

Превантивна работа с родители

 

 

Уводни думи

Фондация „Покров Богородичен” организира на 16 май 2002 година семинар на тема „Зависимостта от психоактивни вещества – проблеми и практики за превенция, лечение и социална рехабилитация”, който се проведе в Енорийски център към храм „Покров Богородичен” в гр. София. Семинарът е част от проект на програма „Обучение” на фондацията, в рамките на който се провеждат поредица от обществени дискусии по актуални социални проблеми.

Целта на семинара е да спомогне за формирането на адекватно обществено отношение към проблемите на зависимите от психоактивни вещества, както и да съдейства за популяризирането на положителни практики на терапевтична работа, превенция и рехабилитация. Опитахме се да очертаем духовните измерения на проблема със зависимостите, както и специфичните възможностите за ангажиране на Църквата, миряните и при-църковните организации с участие в превантивната работа и ресоциализацията на наркомани.

Семинарът бе открит от архимандрит Сионий, ректор на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски”, и г-н Пламен Сивов, изпълнителен директор на фондация „Покров Богородичен”.

Ангажирането на фондацията „Покров Богородичен” с публичното обсъждане на някои социално-парливи теми е израз на лична отговорност. Подобен ангажимент за нас е от изключително значение не само защото така отговаряме на критиките към Църквата, че не е чувствителна към обществено значимите проблеми. Екипът на фондацията споделя убеждението, че отговорността за ситуацията в Църквата, както и отговорността за ситуацията в обществото е преди всичко лична отговорност.

Подобни срещи според нас са уникална възможност за християните, които са ангажирани с проблема наркомании, да се срещнат и да обменят опит помежду си, както и с други неправителствени организации и държавни органи.

Голяма е надеждата ни, че организирането на такива срещи ще ни позволи да подчертаем уникалната роля, която християнските организации и общности могат да изиграят в процеса на превенция и рехабилитация на хората със зависимости, защото за никого не е тайна, че проблемът със зависимостите от психоактивни вещества е до голяма степен психологически и духовен проблем, който не може да бъде наистина разрешен без ясна и реалистична представа за смисъла и ценностите в живота.

 

Полина Спирова

Практики на Руската православна църква за помощ на зависими от психоактивни вещества

Наркоманията в Русия вече не се определя просто като проблем, а като истинско национално бедствие. По статистически данни в Русия наркотици приемат между 3 и 8 милиона души. Постоянно расте броят на младите наркомани, а средната им възраст (15-17 години) все повече намалява. По данни от 1999 г. 60% от наркоманите са на възраст от 18 до 30 години и почти 20% от тях са ученици.

Особено тревожно е положението в Москва, Самарска и Челябинска област. Там показателите за младежката наркомания превишават средно статистическите за Русия. Това се обяснява със специфичното им географско положение, тъй като се явяват възлови центрове на „наркопотока”. Основните места за разпространение на наркотици са училищата и местата за масови развлечения, на първо място дискотеките.

Основни причини за ръста на наркоманията сред младежите, посочени в анкетни проучвания сред самите тях, са социалната обстановка, загубата на морални ценности и несигурност във възможностите за себереализация.

Сериозен проблем представлява и разпространението на наркотиците във въоръжените сили на Русия. Това е свързано и с факта, че нараства броят на донаборниците, които влизат в армията вече като наркомани.

По данни на Държавния митнически комитет на Русия се наблюдава процес на промяна на структурата на пазара на наркотиците на територията на Руската федерация. Характерът на контрабандата на първо място свидетелства за изместване на растителните наркотици от хероина. Така че наркоманията в Русия днес се определя като един от първостепенните проблеми, застрашаващи физическото, социално и духовно здраве и благополучие на нацията.

На пръв поглед може да изглежда, че това е преди всичко медицински проблем и Църквата не може да помогне с нищо друго освен с молитва, но ако си дадем сметка за това, че причината за всеки телесен недъг е грехът, то става ясно, че корените на наркотичната зависимост трябва да се търсят в сферата на духовния живот на човека. Затова е особено важно участието на християните, представители на православната Църква в решението на този изключително важен проблем.

Според Църквата основната причина за наркоманията е чувството на човека за онтологична самота и изоставеност пред лицето на непонятната и често враждебна действителност. Като следствие се появява неразбирането на самия себе си и своето място в света. Това води до желанието да се избяга в някакъв свой малък свят, нямащ нищо общо с действителността. Освобождаването от това робство е невъзможно без създаването на реално съществуваща духовна основа, способна да запълни духовния и душевен вакуум в човека.

За християнина придобиването на такава основа започва със срещата с Бога. Именно тук Църквата може да помогне на наркозависимия да се излекува. Осъзнавайки своето безсилие пред болестта, човек идва при Бога, разбирайки, че само с негова помощ ще може да разбере себе си и да регулира отношението си към околния свят. Чувствайки Божията любов, човек вижда, че вече не е сам със своите проблеми, защото Бог винаги е близо до него.

Това не означава, че самият наркоман не трябва да прави нищо, а да очаква само Божията помощ. След това започва много трудна работа, при която човек преосмисля целия си живот, разкайва се за извършените от него грехове, стараейки се с всички сили да не ги повтаря. Целият този труд е най-ефективен, когато човек стане член на Църквата, редовно участва в тайнствата покаяние и причастие и има възможност за индивидуално общуване с духовника.

Следвайки тези основни принципи при работата с наркомани, в Русия днес съществуват изключително много енорийски църковни организации, както и рехабилитационни центрове, работещи в сътрудничество с Църквата, които се занимават с профилактика, лечение и ресоциализиране на наркозависими.

Всички те имат благословението и пълната подкрепа на съответните църковни власти, епархийски архиереи и енорийски свещеници.

Някои от тези организации са насочили дейността си към определени социални групи: към деца и младежи – като например Центъра за медицинска и социална помощ на наркозависими деца и младежи „Преодоление” в Москва; към жени и девойки – като Женския рехабилитационен център за помощ на наркозависимите; към наркозависими жени и майки – като например Санкт Петербургската регионална обществена организация „Завръщане”; и организации, насочени към всички нуждаещи се от помощ и подкрепа зависими.

Основният принцип в работата на тези организации е непосредствена и непрестанна връзка на лекуващите се наркомани с Църквата и нейните служители.

Главна задача при помощта за наркозависимите е създаването на условия за тяхното въцърковяване. Тази задача стои пред всички организации, свързани с Църквата. Те отбелязват това като отправна точка за лекуването на наркоманите. Отец Евгений Генинг, предстоятел на храма „Покров Богородичен” в село Ерино, Московска област, отбелязва: „Създаването на условия за въцърковяване на идващите при нас химически зависими хора е възможно само в атмосфера на любов и съпричастност. Недопустими са всякакви форми на осъждане на наркозависимите. Особено място в живота на лекуващия се наркоман заема възстановяването на способността за нормално общение с околните, т.нар. социална рехабилитация. Това много по-лесно се осъществява в църковна община. Особено успешно това е в нашата енория, където част от енориашите са бивши наркомани и алкохолици.”

Така нареченото „църковно лечение” се състои в довеждането на човека до Тайнствата на Църквата, преди всичко до Изповедта и Причастието, където Сам Бог реално го променя, т.е. приобщава го към християнския православен начин на живот. Отделните стъпки за това приобщаване са описани в програмата за помощ на наркозависимите в Центъра за рехабилитация при храма „Всех скорбящих радост” в Москва.

Задължителна част от работата с наркозависимите е преминаването на определен курс по катехизация. За целта се провеждат редовни беседи – групови или индивидуални, в зависимост от способностите на човека да възприема необходимата информация.

Следваща форма, използвана в центъра при храма „Всех скорбящих радост”, са поклонническите пътувания по светите места на православна Русия. Те продължават от един до три дни. Наркозависимите посещават светите места с цел участие в богослуженията, пристъпване към тайнствата Изповед и Причастие, поклонение на светите мощи. По пътя по правило се четат молитви, акатисти, беседи и жития на светии.

Освен краткосрочните излети, в програмата са включени и пътувания за малки групи – от 2 до 5 човека за срок от 10 до 25 дни. При тези екскурзии се създават подходящи условия за наблюдение на подопечните на рехабилитационния център, а те от своя страна постепенно се приобщават към църковните тайнства, към молитвата, участват в катехизични беседи. Важна форма при работата с наркозависими е също така трудовото послушание към храмове и манастири. Лекуващите се биват изпращани в храмовете и манастирите, които имат нужда от реална помощ за възстановителни работи, благоустройство на църковните имоти и непосредствена помощ в храма. Работата е винаги съобразена със състоянието на конкретния човек. Някои от наркозависимите намират своето призвание в това дело и остават дълго време в определения храм или манастир.

В терапевтичния център „Мелничен ручей” към Санктпетербургската регионална обществена организация „Завръщане” са създадени работилници, в които се трудят наркозависими. Има също така и големи селскостопански масиви, където под ръководството на агроном лекуващите се отглеждат плодове и зеленчуци. След това продукцията се използва в кухнята на центъра. Пациентите също така помагат и при приготвянето на храната.

На територията на центъра е изграден параклис на името на свети Йоан Крондщадски, където ежедневно се извършват сутрешно и вечерно богослужение, молебени и кръщения.

Работата с наркозависимите предполага и задължително общуване с техните роднини и близки, тъй като зависимостта от наркотиците е общ проблем на цялото семейство. Заниманията, пътуванията и другите инициативи по възможност се провеждат съвместно с роднините на подопечните на центъра.

По подобна на терапевтичния център „Мелничен ручей” програма работи и Женският рехабилитационен център за помощ на наркозависими в Минск, Белорусия. В него освен посочените методи се практикува и привличане на лекуващите се жени в различни доброволчески инициативи и социални дейности в помощ на нуждаещи се жени, пострадали от насилие.

Друг важен принцип, който е характерен за всички подобни организации е работата в група или създаването на терапевтична община или общност, в която зависимите се подкрепят в стремежа си към изцеление.

Подходът за лечение на наркозависимите чрез живот в община се оказва ефикасен заради неговата комплексност. По този начин лечението се извършва в една здрава жизнена среда в цялото й многообразие – духовно, социално и емоционално. От друга страна се създава възможност за прилагане на християнските принципи и мироглед в ежедневието.

Всички организации, занимаващи се с лечението на зависими от наркотични вещества, включват в дейността си и програми за тяхната социализация и възвръщане към нормален начин на живот в обществото, при семействата и близките им. Някои от зависимите започват да помагат в програмите за рехабилитация на наркомани, използвайки своя опит при лекуването. Повечето организации в Русия заявяват, че в техните условия чуждите методики за лечение на наркомани не работят. Сред изключенията е Християнският обществен благотворителен фонд „Стары свет”, който работи в сътрудничество с Руската православна църква, с православни духовници, но използва т.нар. „минесотски модел” и неговата програма от 12 стъпки. Този модел е създаден в края на 40-те години и е опит да се обединят духовните принципи за работа в група с постиженията на психологията, психиатрията, социологията и други науки. Макар и протестантски, този модел успешно е адаптиран за нуждите на Русия. Според благотворителния фонд „Стары свет” чрез програмата от 12 стъпки много хора са намерили пътя към Бога и Църквата.

Превенцията на наркоманията също заема важна част от дейностите на повечето организации. Тя е насочена към рисковите групи, преди всичко деца и младежи. Всички специалисти, занимаващи се в тази област са единодушни, че лечението и възстановяването на зависимите от наркотични вещества е трудно, болезнено и много често невъзможно дело. Затова усилията и на обществото, и на семейството, и на Църквата трябва да са насочени към предпазването на младите хора от употребата на психоактивни вещества. Специалистите посочват, че на първо място това може да стане чрез създаване на здрава мирогледна основа на младежите, сигурност в живота и семейната среда, както и възможности за лична и професионална реализация.

 

Фрагменти от дискусията по доклада

Д-р Георги Арсенов, Национален център по наркомании:

Бих искал да направя едно уточнение: съвременните грижи за хора с такива проблеми трябва да бъдат комплексни. Човекът е същество, което има много потребности. Той има медицински, психологически и духовни потребности. И за духовните потребности аз мисля, че малко се прави в нашето общество. Не бива да остава впечатлението, че една единствена организация, било тя медицинска или духовна, може да направи всичко.

Миряна Маламин, програма „Обучение” на фондация „Покров Богородичен”:

Идеята за комплексния подход към проблема наркомании беше водещата идея за организирането на този семинар, т.е. ние по никакъв начин не искаме да се мисли, че това е само медицински проблем, или само и единствено духовен проблем. По тази причина тук са поканени специалисти с различна практика – духовници, лекари, социални работници, психолози и специалисти от други професии.

Г-н Качаклиев, фондация „Право на свободен избор”:

Доколкото разбрах, Руската църква на доста високо ниво е взела решение да се намеси и да подпомогне борбата с наркоманиите. Така ли е в действителност или всичко става на ниво енория?

Полина Георгиева, Църковен вестник:

Да, става дума за ниво висш клир. Руската църква е изработила един огромен документ, който се казва „Социална доктрина на Руската православна църква”. Тази социална доктрина е правена в продължение на дълго време от голям екип богослови, учени, хора от практиката и т.н., които са опитали да изразят православното отношение, християнското отношение към определени важни въпроси в руското общество. Там са включени и проблемите за евтаназията, влизат и абортите, наркоманите и всички социални проблеми, за които можем да се сетим. Този документ съдържа една силна богословска рефлексия, но и практически насоки за действие. В един от последните броеве на „Църковен вестник” беше публикуван един документ на Светия синод, в който съвсем ясно се задават параметри на социалната дейност и на Българската православна църква, което означава, че нашите йерарси също се ангажират с тези теми.

Реплика от залата:

Отговорността е много, много деликатен въпрос, защото при нас в Църквата ситуацията е подобна на тази в държавата – легитимните представители на властта и на двете места не могат да посрещнат пълния обем очаквания на обществото и съответно на църковната общност. В този смисъл отношенията между църквата като официално ръководство и енориите от друга страна приличат на отношенията между държавата и гражданското общество.

Д-р Георги Василев 

Национална програма за превенция, лечение и рехабилитация на наркомани в България 2001 – 2005 г. 

Като представител на основната държавна институция, ангажирана с разрешаване на проблема наркомании, ще се спра на ситуацията в последните години, какво се случи в България и какво държавата прие като свой ангажимент, докъде се стигна в изпълнението, какво е направено и какво още може да се желае. Националната програма за превенция, лечение и рехабилитация на наркомани в България е представена в уебсайта на Министерството на здравеопазването. Сега Националният център има идеята да организира свой уебсайт, където да има данни за програмата на Центъра, за обучителните програми, които предлагаме, малко новости, информация за някои важни документи и за начина, по който може да се кандидатства за определени проекти при нас. Но засега основното изложение на тази Национална програма може да се намери на страницата на Министерството на здравеопазването.

Съвременната ситуация на разпространение на наркотични вещества в България се отличава със следните особености.

Първо място по разпространение заема марихуаната, а второ – хероинът. Наркотичното вещество, представляващо най-сериозна опасност за общественото здраве е хероинът. Той води до най-тежка дезадаптация, до най-тежка увреда на младите хора. В 90 % от случаите през последните 5-6 години хероинът е бил причина за търсене на лечение в специализираните звена в София. Най-често той се приема венозно (около и над 75% от злоупотребяващите през същия период). Средната възраст на търсещите лечение по повод злоупотреба с хероин за периода 1995 – 2001 год. е спаднала от 24.7 на 22.5 години.

Проблемите, които широката общественост познава като характерни за наркоманите, касаят преди всичко хероина. Разпространението му започна от големите градове, преди всичко от София, в края на 80-те години. Бързо се обособи една общност от наркомани, която вече има съвсем различен начин на живот.

Резултатите от проучванията за разпространението на наркотици сред децата и младите хора са сравними с европейската действителност, т.е. ние доста бързо наваксахме голямата разлика в употребата на наркотични вещества.

Проучванията по отношение на разпространението на наркотици сред деца и младежи описват една особена картина в България.

Оказа се, че в горните училищни класове злоупотребата с марихуана е 12%, а в най-горните става около една трета от общия брой ученици 28-30%. Средно за възрастовата група 16-17 години процентът на употребяващите е 24% за София. Миналата година направихме за Пловдив едно изследване, което в момента се дообработва. По предварителни данни в Пловдив този процент е 18. От тях става ясно, че като динамика на проблема Пловдив следва София с няколко годишно закъснение. Това съвсем непознато допреди 12-13 години за България явление се характеризира с много бърз процес на разпространение.

Какво още знаем за тези хора? Средната възраст на хората, зависими от хероин, определена по контингента, лекуващ се в Националния център (средно това са 1000 човека годишно) пада осезателно в последните години. През 1993 г. средната възраст е 21,5 г., през 1999 – 2000 г. пада на 18 години и половина, което отново е цифра съвсем близка до средната за Европа. Имайте предвид, че общият брой на хората, които са хероинозависими, си остава сравнително постоянен за този период (1993 – 2000 г.) – голяма част от тях не са се освободили от зависимостта си. Следователно снижаването на средната възраст се дължи на това, че в тази група влизат много млади хора, изключително млади хора, което показва, че ние още не сме видели най-страшното в тази картина.

Особено опасна тенденция е ранното започване на злоупотребата с този сериозен наркотик, като средната възраст на първа употреба на хероин спада от 21.4 на 18.8 години за последните 7 години.

Друг значим факт: 50% от употребяващите хероин са използвали общи игли и спринцовки поне един път в живота си, което е рисково по отношение на разпространението на СПИН и други заболявания, преносими по кръвен път.

Особена тревога буди и фактът, че през 2001 г. процентът на заразени с вируса на хепатит С сред някои популации лекувани интравенозни хероиномани надхвърли 70%. Повишеният процент на вирусоносители на хепатит С говори за реалния обществено-здравен риск от епидемия на СПИН, както и за прогресивното соматично увреждане и необходимост от комплексни здравни грижи за тези хора.

Всичко това води до повишаващи се изисквания към лечебната система в страната, като само за последните 6 години броят на стационарно лекуваните по повод на зависимост от наркотични вещества се е удвоил, а от 1990 г. до 1999 г. се е увеличил повече от 6 пъти

Националната програма се основава на определени принципи. Важно е какво държавата е приела като концепция за справяне с проблема. Тази концепция става и политически ангажимент, въпреки че не винаги се изпълнява. Особено важна е идеята, че не става въпрос за проблем, който има едно измерение. Става въпрос за комплексен, сложен био-психо-социален проблем, който от своя страна изисква многостранен подход, т.е. няма една професия, една дисциплина или едни професионалисти, които да имат възможността да отговорят на тази комплексна нужда на личностите и обществото. Задължително тук става въпрос за екип и става въпрос за широка подкрепа от страна на различни специалисти и обществото.

І. Превенция.

Как да направим хората в България по-резистентни към наркотиците? Това е основният въпрос и цел на националната програма. На национално ниво трябва да отбележим, че размерите на проблема са сходни с тези в западния свят. А нашата държава няма капацитета на тези страни и няма тяхната структура на обществото. При нас това, което те може би някак си понасят като социално явление, се оказва убийствено за нацията.

Дадохме си сметка, че промяната ще стане възможна, само ако се изработят профилирани програми, съобразени със знанията за наркотичните вещества, ако се предложи лечение, ако има и програма за компенсация на здравни щети, част от която са и т.нар. „аутрич програми”, както и програми за работа с наркомани чрез бивши или настоящи наркомани. Тоест държавата трябва да осигури тези многообразни и различни възможности, за да има някакъв шанс в борбата с наркоманиите. Резултат на това мъчително концептуално израстване бе създаването и разработването на Националната програма, която бе приета миналата година. Националната програма е открит опит на държавата да заяви какво ще прави в тази област.

Разбира се, ще кажа кои са ограниченията на Националната програма.

Първо, сферата на промяна е ограничена до Министерството на здравеопазването преди всичко, т.е. това не е глобална стратегия на държавата. Глобалната стратегия на държавата едва сега започва да се оформя като реалност. В големите градове на страната се създават общински съвети за наркотични вещества. Тяхната работа се координира и ръководи от Националния съвет по наркотични вещества към Министерството на здравеопазването. Локалните общински центрове имат отговорността и правомощията да осъществяват локалните програми. До момента такива съвети са създадени в 19 от 28 областни центрове и те работят къде по-добре, къде по-зле. Но важното е, че започва да се формира национална мрежа. Трябва да знаем какво става в обществото, колко, къде, как, за какво става дума, защо го правят тези хора, кои точно са. Трябва това, което правим да се базира върху научни идеи, трябва да се научим да опресняваме знанията си. Екипи от специалисти и експерти трябва да преценяват обстановката и да дават мнение за най-ефективните мерки. Трябва да се комуникира с обществото по време на процеса на вземане на решения.

Второ, съществува много голяма неравнопоставеност между София и останалите градове, между големите градове и по-малките градове, особено в областта на лечението, но не само там.

Трето, проблемът за наркоманиите е част от широкия спектър проблеми на младите хора в България, особено изострени през последните десетилетия. Забелязва се още тенденция на намаляване на възрастта на злоупотреба, която се определя така: на 10-12 г. за първи път се експериментира с дрогата; на 13-14 г. започва да се ползва марихуана; на 16-17 г. – кокаин, на 18 – хероин и т.н. Тази възраст се снижава през последните години и това е общата тенденция и при други проблеми от рода на сексуалния живот, ранните аборти и др. Това е цял кръг от сходно поведение, общ спектър от проблеми, които са свързани и има смисъл да ги разглеждаме така, защото част от идеята за превенция е, че ако повишим възрастта, в която човек за първи път пуши или за първи път пие, това означава, че ние ще повишим възрастта на употреба на първата марихуана. И тъй като тези проблеми са характерни за една възраст, някъде между 12 и 23-30 години, измествайки времето на първата употреба се очаква намаляване на общата употреба – това е една автентична теза.

Разбира се, има личности, които са психопатно фиксирани върху наркотиците, но все пак те са малко на брой. Ние искаме да ограничим това широко разпространение, при което злоупотребяват предимно млади хора, които просто имат лесен достъп. При тези хора може да се осъществява ефективна превенция. Това са основните акценти на Националната програма в областта на превенцията.

Още има да се отработват програмите за превенция. Много е важно да опитаме да предадем на обществото посланието, че всъщност злоупотребата с наркотични вещества, алкохол или тютюн е еднотипна по същество проблематика.

ІІ. Лечение.

Как стоят нещата в областта на лечението на вече зависимите? Основното послание тук е активно лечение. Няма такова нещо, че човек не може да бъде лекуван. Но лечението е нещо дълготрайно, то не е еднократно лечение. Има своите етапи, които са доста различни, някои от които са предимно медицински, а други предимно психологически или социални. Но в етапа на медицинската помощ ние трябва да се стремим работата ни да доведе до възможност за промяна и при всички останали етапи.

Хубавата вест е, че за първи път е осигурено финансиране на подобна програма. За първи път държавата дава целево пари за борба с наркозависимостите. В момент на драстично съкращаване на бюджетните разходи, аргументите на специалистите за належаща нужда от мерки по проблема наркомании бяха чути.

Ако глобалната цел на тази програма е да се намали степента на разпространение на наркотични вещества в България, то друга много важна цел за момента е ограничаването на интравенозната употреба на хероин и респективно заразяването със СПИН.

Друг съществен момент при лечението е изискването не само да се освободи болния от физическата страна на болестта, но и от психическата зависимост, както и да се подпомогне завръщането му към естествената му среда. Част от лечението на наркомана е да помогнеш, той и неговото семейството да си помогнат взаимно.

Националната концепция трябва да бъде конкретизирана в регионални концепции. Но освен концепция, е нужно и конкретно планиране: ще лекуваме годишно толкова души, за които ще трябват толкова места за дезинтоксикация, толкова за следващия етап на психо-социална помощ, толкова за рехабилитация. Иначе се оказва, че човек влиза в един етап на лечението и не е ясно къде и как ще може да продължи.

ІІІ. Рехабилитация.

Тук става въпрос преди всичко за това, че традиционните медицински и психологични методики не създават добри възможности за връщане на младите хора към тяхната социална среда. Обикновено при излизането им от традиционните „затворени” програми нишката се къса. Нужно е да се осигури създаването на общински социални служби, които да подпомагат интегрирането на тези хора, професионалната им квалификация, намирането на работа и т.н. Така цикълът за справяне с проблема наркомании ще се затвори.

 

Фрагменти от дискусията по доклада

Въпрос от публиката:

От кого е изработена тази програма?

Д-р Георги Василев:

От най-висшия политически орган, който приема национални програми, стратегии за международно сътрудничество и финансиране към тях – това е Националният съвет по наркотични вещества.

Въпрос от публиката:

А къде са родителите в тази програма? Не трябва ли те да бъдат тези, които, ако са просветени, да пазят децата си? Защо не се предвиди обучение на родителите?

Д-р Георги Василев:

В превантивните програми са включени различни видове обучение. Първата ни задача е да обучим младия човек чрез въвеждането на задължителен общообразователен предмет „Здравно образование”, който да започва в ранна училищна възраст и да продължава през целия училищен период. Разбира се, в здравното образование влизат не само наркотиците, влизат и пушене и пиене, сексуален живот, хранене и т.н. Трябва да научим и родителите. Те не бяха подготвени и още не са подготвени за това, което се случва с младите хора, включително и наркотиците.

Това е заложено в програмата, въпросът е вече как точно ще се реализира. Важно е родителите да бъдат образовани, само информацията не помага. Доказано е за младите хора и за родителите, че интелектуалното знание за развитието на болестта все още не означава, че те осъзнават какво става с тях. Знанието не води автоматично и до промяна в поведението.

Въпрос от публиката:

Вземат ли се под внимание особеностите на българското общество?

Д-р Георги Василев:

Принципите на лечение са едни и същи по цял свят… Истина е, че българските наркомани са много по-близки до техните събратя в Съединените щати или Китай, отколкото ние българите сме близко до тях самите. Наркоманите са невероятно близки помежду си и като философия, и като мислене, и като нагласа – те са съвсем други, просто наркотикът ги формира по съвсем различен начин.

Освен това средният българин се влияе силно от медиите. И какво става, когато медиите са по-скоро пропагандатори на употребата на алкохол, на тютюнопушенето, на наркотичните вещества, отколкото обратното? Трябва да има предавания, които да се излъчват по медиите в най-гледаното време и които да бъдат своеобразна промоция на здравословния начин на живот, като контра-реклама и контра-пропаганда на тези наркотични вещества.

 

Свещеник Георги Фотакиев 

Из личния опит на един свещеник

Наркоманията е състояние на болест. За нас православните християни е ясно, че грехът е болест и не може да мразиш болния, но може да мразиш греха. А към самите зависими е нужно да се прояви много любов, изключително много любов и много търпение. Има три нива, които се обособяват в развитието на болестта – едното е дереализация, второто е десоциализация и третото е деградация на личността. В началото на употреба започват първите проблеми в училище, в работата, в семейството. По-късно се десоциализират, откъсват се от обществото и се обособяват в своя група. След това си създават мнимо общество и псевдо-култура, тоест изграждат си измислен свят и започват да живеят затворено. Наркоманът започва да си плаща, за да живее в този свят и си плаща по всякакви начини. Това не е нормално състояние и той деградира.

Основната трудност е да мотивираш човека да започне да мисли за излизане от този кръг. Мотивът е представянето на Истината. Не говоря за медицинската намеса, защото лекарствата или намесата на психиатъра са отделен въпрос. Този човек непременно трябва да се срещне с Истината. Един само е казал „Аз съм истината” и това е Христос. Ако самият човек, който трябва да лекува и води наркомана, не се е срещнал с Христос, той не може да му говори за тази среща.

Следващата стъпка е изповедта. Човекът трябва да бъде доведен до осъзнаване на този грях, до едно метание (метание е гръцка дума и означава преобръщане, покаяние, което е основа на православието). За да бъдеш православен, трябва да се покаеш, да пребиваваш в такова състояние.

Лъжем хората за себе си. Лъжем и с поведението си. Постоянно се показваме съвсем различни, често пъти много се засягаме когато някой просто назове това, което сме. Но човек трябва да се срещне с истината, да се пребори със себе си и да знае кой е. Да не се обижда от истината за себе си, но да я приеме и да работи срещу греха. По този начин ти не може да не го мотивираш. Но е нужна твърдост, защото любовта е твърдо нещо. Не може любовта да бъде лигава (съжалявам за думата). Човек трябва просто да бъде изправен срещу себе си.

Против съм и пазя момчетата да не отиват на Запад в комуни, откъдето се връщат с абсолютно промито съзнание. Нямам нищо против протестантизма, но тоя фанатизъм, който лъха от тях е направо невероятен. И за всяко нещо разказват как Господ им бил помогнал, какво Бог им бил дал… Аз как треперя, когато се осмеля да моля Бога за нещо. А за тях той, Господ, им е като „аверче”. Приказват си с Него, стават сутринта, помолват му се и работата е готова. Това са много сериозни психически отклонения. Същите тия хора се връщат и стават отново наркомани, и много от тях изгоряха.

„Оставаш наркоман или ставаш бивш наркоман” – това е, което казвам на моите хора. Те трябва да проумеят тази реалност и да вземат решение какво да правят. Това решение може да не е най-доброто, но е личен избор. Единственото, което можеш да направиш, е да доведеш този човек до състояние да разбере нещата.

Един от най-големите проблеми е отношението на родителите, защото родителите всъщност искат да прехвърлят отговорността на децата си.

Мога да ви разкажа за един трагичен случай, при който нищо не стана от едно момче, остана си наркоман. Дойдоха родителите и буквално ми казаха: „Ти ще го оправиш, ето ти го”. Оставиха ми момчето с багажа и си заминаха. Момчето излезе от състояние, за два месеца може би стана абсолютно чист, но родителите не проявиха никакво разбиране. Той не можа да осъществи контакт по простата причина, че те си живеят с някаква друга истина. Аз съм им обяснявал: „Не го гледайте като наркоман. Или простете всичко и край, или, ако не можете, защо всъщност го пращате тука? За да го провокирате по-късно самите вие с поведението си, с недоверието си? Та аз кой съм, че да имам по-голямо доверие в него от Вас? Все пак Вие сте родители”. Зная, че е страшно тежко, но такава е реалността.

Все пак отговорността в много голяма степен е на родителите, но родителите не се разкайват за нищо, поне повечето. Много им е трудно въобще да постигнат някакво покаяние. Безкрайно горди хора са и точно за това има дистанция между тях и децата. Те никога не са били приятели, не знаят какво е да съчувстват на детето си за неговия проблем. Съжалявам, но това е истината от моя опит.

Първата стъпка, както обясних преди малко, е да помогна на момчетата да вземат решение за промяна. След това по никакъв начин не ги задържам. Остават при мен заради любовта, която те усещат, и търпението, което има Бог, Който им помага. Аз кой съм, че да не го проявя? Нали аз не съм по-голям съдия от Бог? Като усеща любовта и търпението един човек накрая се отвращава от себе си и от това, че върши грях, и казва: „Край! Стига! До тук!”. И си приключил…

Но тогава може да се появи друга опасност – възгордяването. Не е нормално, когато веднага след като се очисти, човекът тръгва да помага на други зависими. Аз и това забранявам. Това е желание да повлечеш някого със себе си в страха си да не би да си хванал грешен път. Защо да си сам? И идеята е: „Аз се оправих, ела сега да ти покажа ти как да се оправиш”. Човече, не си се оправил! Аз не съм се оправил, не знам за тебе.

Наркоманът трябва да премине през няколко изпитания.

Първо, да разбере какъв е в момента и да се приеме. Много помага това, че хората от енорията го гледат с любов и въобще не го делят. Той не среща укори от никого, напротив – усеща, че е много ценен. Старецът Михаил казва така: „Трябва да успееш да вникнеш в душата на човека като в мида и да я отвориш без да се усети”. Аз търся доброто у наркомана, защото няма невъзможни тайни. Дори му казвам, че е прекрасен, макар за него това да е ненормално, защото той идва при мене отвратителен чисто физически. Обаче аз го прегръщам и целувам, защото знам, че той е брат. И той носи същата кръв като се пореже, и за него Христос е пострадал. Няма какво да го деля.

След това трябва да се осъзнаят желанията. Обществото е формирало нагласата: „Всичко е насочено към тебе, ти си центърът, само можеш да седнеш пред телевизора и да си поръчваш, всичко е около тебе, ти си цар на света”. Да се обясни, че това не е вярно, е следващата стъпка в моята работа. „Я сега виж си желанието – го насочвам аз. – Какво искаш? Я сега да видим реалността. Какво можеш? Какво образование имаш?…” И това е един диалог, който е основата на работата ми.

„След като изяснихме какво искаш от живота, хайде сега да направим нещо”. И оттам преминаваме вече към действия. Това е някакъв втори етап в работата ни – планирането на действията.

Етапи:

1. Осъзнаване на желанията.

2. Осъзнаване на възможностите.

3. План за действия.

Значи, това е една система, в която планът осигурява сигурност и контрол над времето. Планът включва три графи: служебни, семейни и лични ангажименти, изброени по ден и час. Всичко трябва да бъде точно. Аз му казвам така: „Първото нещо е да си направиш един дългосрочен план. Как ти се виждаш след време? Какво искаш да постигнеш с живота си? Дори и да искаш да станеш космонавт, принципно няма проблем. Просто ми кажи какво искаш, за да го поставим в дългосрочен план”. После го разделяш на етапи с оглед на постигането му. И оттам нататък той всеки ден има задачи, които си гони. И аз не го откъсвам от реалността при изпълнението на плановете му, докато е при мен. Разбира се, времето е въпрос на личен избор, но например в неделя следобед, след богослужението, нека отиде при бедните. Да отиде там, където има мизерия, да отиде в затворите, да види за какво става въпрос, защото не бива да се лъжем, че всичко е розово. Напротив, не е така. И затова ние сме тука, защото не е розово. И след това вечерта, когато си утешил душевните си пориви, страсти и трептения, оставаш сам. Сам оставаш по един час, ако може всеки ден, ако не – поне един път седмично. В началото не може да не му помогнеш – при това планиране виждам къде му е насочено сърцето, какъв е стремежът у него. И се опитвам, ако има нещо много лошо, да го преобразя по някакъв начин в положителна насока. И пак да стане това, което той иска, но вече с друг знак. Например много го привличат дискотеките, бързите коли… Няма проблеми, ще го направим DJ. Ще го направим пилот на Формула 1, ако иска. Но това необуздано и неориентирано влечение, трябва да стане нещо реално ориентирано и сравнено с възможностите на конкретния човек. Той сам трябва да си направи преценка на възможностите. Когато е планирал действията си по години, вижда кое може да направи и кое не може. Освен това аз пояснявам, че семейно не е само това да живееш в твоето семейство. Семеен е всеки ангажимент, когато живееш в някаква общност: „Хайде сега да те видя какво ще правиш през седмицата? Утре, в колко часа, какво и докога и с подробностите”. Всичко това трябва да е черно на бяло записано и когато той привикне към организираност, по-късно почти няма да му е нужен такъв план, макар че ако загуби ориентация трябва да се върне към този начин на планиране на времето. Това е системата, която действа абсолютно безотказно. Контролирайки времето той започва да придобива сигурност и увереност в себе си. И тогава човекът вижда, че всичко зависи от него. Не зависи от мен. Не зависи от никой друг. То зависи само от него самия.

 

Фрагменти от дискусията по доклада

Свещеник Марио Йонов:

Отче, аз имам въпрос относно самите наркомани. Как преценяваш къде е границата, защото има някои, които злоупотребяват с твоето внимание. Както ти каза, „лепнали са се за тебе”. Как преценяваш момента, в който трябва да ги спреш? Има ли момент, в който ги „отрязваш”, т.е. поставяш ли някаква граница?

Свещеник Георги Фотакиев:

Когато наистина имаш реална духовна връзка, ти усещаш човека, усещаш кога трябва вече да го откъснеш от себе си, за да не премине едната зависимост – тази от наркотиците, в друга зависимост – от личността, която е помогнала на този човек. Друг е въпросът, дали ще го пуснеш съвсем сам навън, на улицата, или ще го търсиш, за да се изповядва, да държите връзка и т.н. Това зависи от много неща.

Свещеник Стоян Бербатов:

Аз мисля, че основният проблем при превенцията, за който ние сме се събрали да говорим, това е осъзнаването на най-голямата истина за живота: че животът е общение.

Личността оздравява и се чувства сигурна тогава, когато тя общува с други хора – ние не можем да дръзваме да говорим за проблема, без да засягаме този аспект, който е един от основните въпроси за превенцията на греха. А именно: къде да намерим такъв начин на общение, че да можем заедно да се чувстваме в единството си силни, полезни и в това единство да виждаме смисъл. Къде да го намерим? Къде да съберем родителите с децата им? Не да ги съберем „на маса”, а да ги съберем на масата, където те ще се виждат един друг като приятели, на които да могат да доверят всичко – чувствата си, живота си. Сигурно сте забелязали колко не сме откровени дори в своите семейства. Такива откровения, които ние крием вътре в себе си, изобщо не са сродни на това, за което сме били създадени от Бога, защото общението, това е откриване, откровение на личността, на своята личност. Самото понятие откровение – да откриеш себе си, да откриеш не това, което ти представляваш външно, а това, което преживяваш и чувстваш вътре в сърцето си – говори много.

И когато ние се научим на такова общуване, ще научим и децата си да бъдат откровени с нас и да казват: „Татко, мен ме тегли към наркотика, откакто един път опитахме с приятели”. Тогава ние ще можем да разберем своите деца, защото наистина забраненият плод е много сладък и никой не е застрахован от грешка.

Свещеник Василий Шаган:

Аз искам да свържа доклада на г-н Василев и изказванията на о. Георги и на о. Стоян. Две неща ми направиха впечатление в доклада на господин директора на Националния център по наркомании: вниманието, което той отдели на големите програми и ресурси и мълчанието за това какви са причините, които са довели до този проблем. За равнодушието към проблема наркомании не се говори.

Според мен причината не е любопитството. Човек наистина е любопитен, но за мен причината е съвсем друга. Дано да не прозвучи неуместно, но за мен наркоманите, нашите събратя наркомани, постъпват може би по най-логичния начин като отговор на това общество. Защото за мен обществото е главната причина, т.е духовната нагласа в обществото е основната причина за поведението на наркомана. Обществената нагласа, която сега се създава, представя всичко като много лесно достижимо за нас, и ние едва ли не заслужаваме всичко. Така се подменя смисълът, подменя се истината. Смисълът на човешкия живот, какъвто ние го познаваме и какъвто естествено е заложен в човешката природа, се заменя с нещо друго.

За православните основната задача е да служим Богу. Така както Бог е дал цялата си любов на човека, така и човек трябва да даде всичко от себе си: за доброто, за да служи на другите и на Бога, да стане съсъд на любовта, да се радва на достойнството, което е заслужил като човек в резултат на труда си. Достатъчно е човек да се обърне към себе си, да види себе си отвътре, да се покаже на света, за да се утвърди доброто, както се казва. Свети Серафим Саровски казва: „Спаси себе си и тези около тебе ще бъдат спасени”.

Наркоманите дават най-логичния отговор на утопията в общественото пространство. Те задоволяват моментално тази мнима цел, която съвременните нагласи описват: да бъдем супермени, суперспособни, неотразими, да си повишим жизнения стандарт, да задоволим прекрасно материалните си потребности, жизнения стандарт. Наркоманите постигат всичко това за една минута.

Въпрос от публиката:

Искам да попитам свещ. Георги Фотакиев по-подробно за истината. Какво точно искате да кажете, когато говорите за истината?

Свещеник Георги Фотакиев:

Истината значи Бог. Има ли смърт? Няма ли смърт? Накъде върви тоя човек, накъде е тръгнал? Истината за това, че едно състояние, една болест, може да доведе до смъртта на много хора. Смърт вътрешна, духовна и душевна. Духовна, защото те почти всички са мъртви. Не всички се интересуват от Бога. Хората масово живеят без вяра и духовни интереси. Но също и душевна смърт – човекът може да съсипе всички около себе си. Истина е и другото, че човекът има радостта от възкресението, от безсмъртието. Няма смърт, няма страх, просто няма от какво да се плаши. Просто трябва да застане и да каже: „край!”. Да има реална готовност.

Бог прави към нас девет крачки, но първата е наша, казва една поговорка. Там никой не може да му помогне. Трябва да го направи сам. Това е реалното, което той трябва да осмисли, това е истината. Трябва да бъде доведен този човек до осъзнаването на греха, който е извършил, не като нещо, за което да го съдим ние, не да мисли само за деянията, които е правил, а за това, че е изпаднал в състояние на грях.

Въпрос от публиката:

Ти каза, че хората, които се излекуват, постигат състояние на умиротворение. Колко време след като един човек спре да взима дрога или тръгне по пътя, за който ти говориш, достига до това състояние на мир?

Свещеник Георги Фотакиев:

Зависи от степента, в която той вече се е откъснал от това нещо. Мирът идва тогава, когато се пречистиш от греховете. Не може да имаш мир при положение, че дрогата те мъчи. Откъде да дойде този мир? Иначе мирът идва от Христос. Добре, но Христос може да пребъдва на чисто място, когато сърцето и помислите, и сърдечните желания са чисти.

Въпрос от публиката:

А, от колко години работиш и колко хора имаш, които не взимат повече дрога?

Свещеник Георги Фотакиев:

Мисля, че са десет човека. Не съм ги броил. Работя от около една година и повече с тях. Това е нормална пастирска дейност. Всеки има различни дарби, разбирате ли?

 

 

Теодора Григорова 

Когнитивно-поведенчески модел на терапевтична комуна за наркомани

Религията може да бъде от помощ за хора с наркоманни проблеми тогава, когато човек вярва. Не случайно в света един от основните модели на комуни е именно религиозният модел, които обаче работи тогава, когато е в контекста, ситуацията и религията на съответния човек. Сега ще ви запозная с когнитивно-поведенческия модел на терапевтична комуна „Феникс” и благодаря че имам възможността да споделя нашия опит.

В последните десет години наркоманиите се превърнаха от медицински и социално значим проблем в обществен проблем. По данни от националната програма за превенция, лечение и рехабилитация на наркоманите в България 2001 – 2005 г. през 1990 г. редовно злоупотребяващите с хероин са били 1500, а през 2000 г. – 30 000.

Изразената потребност от рехабилитационни програми и социалният ефект от тяхната реализация доведоха до това, че екипът на д-р Василев създаде Терапевтичната комуна КЪЩА ФЕНИКС. Тя е дългосрочна стационарна програма за рехабилитация на наркомани, основаваща се на лърнинг-теорията и основните принципи на когнитивно-поведенческата терапия. Нашата хипотеза е, че точно такъв модел на терапевтична комуна ще бъде ефективен, тъй като когнитивно-поведенческата терапия е клинична наука, чиято практика е основана на доказателства.

Терапевтичната комуна е метод, който използва структурата и динамиката на затворената терапевтична общност за постигане на поведенческа промяна от дисфункционално към функционално поведение и личностово израстване.

Тя се различава от другите основни терапевтични модалности по двe основни характеристики.

Първо, по своята специфична гледна точка за природата на наркоманния проблем като проблем на личността.

Второ, по виждането, че основният терапевтичен метод е общността със своя социален контекст, очаквания и норми.

Когнитивно-поведенческият модел на терапевтична комуна разглежда наркоманния проблем като дисфункционално заучено поведение, което пречи на развитието на личността и води до натрупване на дефицит на умения в някои или всички сфери на функциониране. Проблемите в социализацията, когнитивната и емоционална сфера са очевидни в девиантните стратегии за справяне, слабия контрол над импулсите и нереалистичното мислене.

Когнитивното мильо е социалният сетинг, където тази многостранна промяна на личността се случва.

В началото дисфункционалното поведение се блокира от правилата в общността. В новите роли и задачи се наблюдават и идентифицират собствените мисли, преживявания, емоции и реакции във връзка с промяната. Те биват анализирани и концептуализирани в сетинга на терапевтичните групи и в 24-часовата интеракция на резидента с когнитивното мильо, където непрекъснатата обратна връзка за индивидуалната промяна дава възможност за осъзнаване на процеса и докосване до преживяванията, свързани с него. Това улеснява по-нататъшното заучаване на нови поведения и постигането на личностово развитие. На базата на наблюдаваните факти за всеки резидент в областите на справяне със задълженията, отговорност, самоосъзнатост и себеразкриване, се планира движението му по йерархията. То се изразява в експериментиране с нови роли и задачи от структурирания дневен режим, които се използват за затвърждаване на предишни умения и като възможности за ново учене и промяна.

Цикъл на учение в когнитивното мильо:

  • Блокиране на дисфункционалното поведение (роли и дейности от дневния режим);
  • Експериментиране в нови роли и дейности;
  • Рефлективно наблюдение и идентифициране на мисли, преживявания, емоции и реакции;
  • Анализиране в терапевтични групи, обратна връзка в когнитивното мильо;
  • Планиране на движението по йерархията: зависи от фактите, които илюстрират процеса на промяна.

Ще се спрем на три от фактите, които наблюдаваме в живота на терапевтичната комуна от стартирането й до сега и които илюстрират процеса на промяна.

Първият факт е свързан с това, че от нежелание да участват в дневния режим, резидентите се адаптираха към него и правилата в общността. Адаптацията е отражение на началото на процеса на промяна на дисфункционалните поведенчески, когнитивни и емоционални патерни, когато основните терапевтични задачи в когнитивното мильо бяха разрешаване на поведенческия и когнитивен дисонанс, породен при конфронтиране на старите модели на поведение и мислене.

Вторият факт е трансформирането на адаптацията в повишена активност и организираност в дейностите и идентифициране на резидентите с ролите и правилата в общността. Той отразява резултатите от работата в когнитивното мильо по посока на разпознаване и анализиране на преживяванията на резидентите, свързани със собствената им ценност и ефективност в рамките на общността. Концептуализирането на тези важни преживявания доведе до началото на осъзнаване процеса на промяна, което е свързано с активното поемане на отговорност.

Третият факт е затварянето на групата и тревожността от приемането на нови членове. Той отразява постигнатата степен на доверие и преживяването за сигурност и психологична защитеност в групата. Но също е знак за съпротивата към по-дълбока промяна, каквато се инициира при влизането на нов резидент в общността. Подобно събитие нарушава постигнатото хомеостатично състояние и неизбежно повишава дисонанса. Анализирането и концептуализирането му в когнитивното мильо създава възможности и ситуации за нови преживявания на учене и справяне по функционален начин.

Обсъждайки фактите, които представихме тук, ще се фокусираме върху принципите на промяна в когнитивното терапевтично мильо и ще илюстрираме как когнитивно-поведенческият модел на терапевтична комуна за наркомани работи на практика.

Заучаването на нови функционални поведения в общността се случва през преживяването на резидентите, чрез участието им в различните трудови и интерперсонални роли и в дейностите от дневния режим.

Първият опит на учене се преживява още при влизането в терапевтичната общност. Обикновено правилата и дневният режим директно конфронтират социално девиантното поведение и това поражда поведенчески дисонанс. Когнитивният дисонанс се повишава от директната опозиция, в която застават философията и посланията за правилен живот на общността и специфичните начини на мислене и общият възглед на резидента за себе си и света. Дори на този етап да не разбира защо, той трябва да упражнява различните роли като отговаря на очакванията на общността за активност, максимална включеност и отговорност по отношение на собственото си поведение, т. е. да се държи „като че ли е човекът, който трябва да бъде, а не като човекът, който е бил”.

Тренирането на ролите се улеснява от по-напредналите резиденти и персонала, които учат чрез инструкции и личния си пример. Тези първи социални интеракции с общността са източник на началните преживявания на надежда, свързани с възприятието за възможността на собствената промяна.

Позитивните и негативни поведенчески санкции регулират процеса като непрекъснато дават обратна връзка за това какво е нужно да се промени и същевременно усилват поведенията и нагласите, които са подходящи.

Конкретното усилване се случва в дневния режим с влизане в по-отговорни роли и поемане на по-комплексни задачи. Справянето е знак, че са усвоени предишни умения. Въпреки че промяната в сферите на поведението, когнициите и емоциите е все още по-скоро фрагментарна и ситуационна, тъкмо тя създава субективното преживяване на човека, че е успешен и полезен в рамките на общността. Много от резидентите дълго време са живяли с идеята „Аз съм боклук завинаги – неспособен, безполезен”, подкрепяна от собственото им поведение в миналото и от отношението на другите, които са ги приемали за неспособни и некомпетентни в повечето житейски ситуации. Предефинирането й във вярване, че човекът може да върши нещата добре и да се учи от опита си повишава и затвърждава социалната компетентност и самооценка. Това довежда до позитивни възприятия за програмата, дневния режим и процеса на собствената промяна, което от своя страна засилва активната и отговорна включеност в следващи нови роли и дейности.

Чрез пълната включеност в дневния режим е възможна непрекъсната социална интеракция между индивида и общността. Така на практика се инициират преживявания на свързаност и принадлежност към общността и като цяло се утвърждава атмосферата на спонтанност, искреност, доверие и отвореност към групата.

В тази терапевтична култура с принципите на самопомощ и взаимна помощ всеки получава подкрепата на групата и с помощта на обратната връзка на членовете концептуализира механизмите, по които миналият му опи влияе върху поведението, мислите, чувствата и нагласите в общността; бива насочен към важността на отношението между дисфункционалното поведение и проблемите си – както преди, така и най-вече тук и сега в процеса на промяна в общността.

Преживяванията на свързаност и принадлежност конфронтират социалните и интерперсонални страхове, асоциирани с миналия опит и това силно променя субективното преживяване на човека за себе си. Приемането от другите улеснява себеприемането и себеразбирането – човек постепенно се научава да различава негативните си мисли и поведения от собствената си личност, за която проглежда отвъд социалната маска, добива увереност за ценността й и се научава автентично да я изразява отвъд страховете си. Това е възможно благодарение на интегрирането на новите поведения, мисли, емоции и нагласи, които са критерии за постигнато личностово израстване.

Целта ни тук беше да изложим хипотезата си, че когнитивно-поведенческият модел на терапевтична комуна ще бъде ефективен при този вид проблеми. Опитахме се да очертаем процеса в когнитивното мильо, където дневният режим с различните трудови и интерперсонални роли, подредени в йерархична структура, дават възможност за непрекъснато поведенческо експериментиране, в което се откриват лимитите в поведението, когнитивната сфера и емоционалното справяне, концептуализират се и се тренират, и затвърждават нови по-адаптивни и функционални форми.

 

Въпрос от публиката:

Аз не разбрах колко човека сте като екип и колко са наркоманите, който са на лечение във вашия център. И обяснете, моля Ви, понеже не ми стана много ясно, как на практика работите?

Теодора Григорова:

16 човека са ангажирани към центъра, психолози. Те работят на смени. Мислейки за дневния режим, ние сме се стремили да е максимално близък до това, което е в деня на всеки един от нас. Стават рано, грижат се да им е чисто, да им е подредено, да им е уютно в тази къща. Наред с това има една терапевтична група за час и половина на ден и освен това сутрешно и вечерно събиране, които най-общо им структурират деня. Видовете терапевтични групи са три основни и това не е случайно. Казах, че работим върху поведение, мисли и емоции и тъкмо такива са целите на всяка една от групите по отделно. В едната група се конфронтира поведението, тя е група за конфронтация, другата група е за личностно израстване и има една статична група, която е ориентирана към техните проблеми.

Въпрос от публиката:

Къде е добре, къде е зле, обаче ние се опитваме на финала на нашето взаимодействие с хора които ги е сполетяла наркоманията, да създадем една личност и тази личност да може да се справи с всеки един проблем. Значи, ако са налице и функционират нормално анализ, синтез, индукция и дедукция, всеки един голям житейски проблем зависимият ще го огледа и ще види, че той се състои от сто малки житейски проблема, всеки от които е разрешим.

Доколкото разбирам, при този вид терапия, вие на тях им създавате определен брой трудности и ги научавате как да реагират при този вид трудности. Не е ли това опасност от създаване на един заучен модел, извън рамките на който бившите зависими да не могат да реагират?

Теодора Григорова:

Човек е устроен така, че да пренася моделите, които усвоява в различни ситуации. Това е доказана истина. Разбира се, върху това трябва да се мисли, но ако се работи с нужната компетентност, идеята е, че това е един от пътищата за оздравяване.

Това, към което се стремим, е личността да има зряло мислене и да може да се справи с проблемите по начин, който не е заучен и оперантен, а който идва от личността, от ресурса на личността, от това, което човекът може да развие като здрав начин за справяне, който в никакъв случай не е готов отговор или някакво заучено движение.

 

Д-р Захари Николов

Проект за обучение на родители и учители от 50 столични училища

Целта ми е да представя един проект, работещ в 50 столични училища, с родители и учители.

Проектът е за превенция на зависимостите от психоактивни вещества, ориентирана към общността на родителите и учителите от различни училища в София, подбрани по териториален принцип и места, където предварително е извършван анализ на нивото на познание на проблема. Тази превенция се осъществява под формата на дискусии с целевите групи, информационни модули и др.

Срещите се извършват от екип специалисти от различни институции, което дава възможност за поставяне на различни въпроси от участниците. Програмата визира основно информираността и готовността на родители и учители да разговарят, да обсъждат темата за наркоманиите и злоупотребата с вещества. Програмата се основава на един наръчник, който повечето от вас са виждали. В него са описани основните групи вещества, причините за употребата, основни въпроси, които се представят на живо пред родители и учители. В брошурата са представени и някои от митовете относно веществата. Включена е справочна информация. Толкова за самата брошура – тя дава основната необходима информация.

Първите срещи се извършват с учителите и те се явяват ориентировъчни за това, каква информация е необходима.

След срещата с учители се организира среща с родителите на учениците от същото училище, които са поканени отворено. Информацията достига до тях чрез децата и чрез писмени бележки, които се предават на родителите.

Програмата започна през месец януари 2002 г. До момента са извършени и проведени дискусионни срещи в 45 училища и остава още съвсем малко до приключване на учебната година, когато програмата ще завърши.

Родителите обсъждат най-често нуждата от практически съвет относно това как да общуват с децата на тема наркотици. В основната си част те споделят опасения, свързани със страничен вид общуване – това е тематиката на децата им. Страхуват се или проявяват боязън от това, че децата им не биха разговаряли с тях на тази тема, защото това са въпроси, които те обсъждат единствено със своите връстници.

По-голяма част от участниците споделят, че децата им са много по информирани по въпросите на наркоманиите, отколкото те самите като родители.

От страна на учителите това, което най-често се поставя като въпрос, е свързано с техните отговорности, възможни несправяния в ситуация на употреба на вещества в рамките на училището и споделят също загриженост около слабата връзка между училището и родителите.

Ще си позволя да подредя някои от най-често представяните въпроси към отделните рубрики. Към рубриката „Вещества” в ученическа възраст най-често поставяният въпрос касае канабиса – това е тема с голям обществен отзвук. Поставят се много въпроси около марихуаната, свързани с разпознаването на дрогата, разликата с обикновените цигари, сериозни въпроси около вредността на марихуаната.

  • Темата за визуализация и най-вече начина, по който родителите могат да обсъдят със своите деца и съучениците им проблема;
  • Организацията и системата за предлагане на наркотици;
  • Признаците на ранна употреба и сходството с тези на пубертетната криза.
  • Въпроси около това до каква степен употребата на едно вещество прави преход към употребата на друго вещество, тестуването за употреба на вещества, прехода и начина по който може да се третира тематиката меки и твърди наркотици.

Около проблема по „Употреба”, разбира се, поставят и въпроси, които в момента са в публичното пространство: въпроса около комуните, около лечението и лечебните служби.

Към рубриката „Справочник” основните въпроси са свързани с начина по който може да се потърси съдействие, по какъв начин може да се получи сработване със службите и училището.

Дискусионните срещи допълват брошурата и дават пространство на конкретни въпроси, дава се възможност за търсене на алтернативи и на решения. Оценка на провежданите дискусии се извършва от всеки един екип, който работи по предварително създаден въпросник, в който се описва самата дискусия, описва се интересът, конкретните въпроси, които са поставени и обратната връзка, която е дадена от екипните ръководители. Търсят се конкретни акценти за задълбочаване на работата в съответните училища:

  • конкретните заявки за бъдещи подобни срещи и за дискусионни срещи, които първоначално да се водят от външни специалисти;
  • обучение на екип от самото училище, който да може да работи с различни възрастови групи;
  • възможността да се подготвят ученици, които могат да извършват информативна и образователна дейност сред връстниците си.

Допълнителните въпроси, които винаги биха могли да се появят в представените рубрики, са около възможностите за допълнителни информационни материали, нуждата от видеофилми и материали, които могат да бъдат представени по императивен начин, въпроси около ролята на полицията и службите, които се занимават с ограничаване на разпространението на наркотиците.

За устойчивата и ефективна работа в училищата се разчита на медицинските сестри, които са в училище, които познават службите на територията на София, на педагогическите съветници. И двете групи са участвали в обучителните курсове, така че те имат възможност да реагират при възникване на конкретен проблем.

 

Фрагменти от дискусията по доклада

Свещеник Стоян Бербатов:

Интересува ме какво мислят самите учители, дали им се пречи да работят по превенцията на проблема, дали ги е страх от нещо?

Д-р Захари Николов:

Учителят поема цялостната отговорност, ако има проблем с класа му, и това е притеснително. Вторият въпрос, който е притеснителен и на който е необходимо да се отговори, е около процедурите за това, какво може да се направи, когато възникне конфликтна ситуация.

Ивайло Валериев

Помощ за самопомощ в Програмата на дванадесетте стъпки – начин за лечение и социална рехабилитация на наркомани

Движението на анонимни наркозависими възниква в началото на 50-те години на XX в. в САЩ и произлиза от братството на Анонимни алкохолици, възникнало няколко десетилетия по-рано. В България, движението съществува от около две години, като и у нас то се е отделило от Обществото на анонимните алкохолици.

Основата на движението са Дванадесетте стъпки и Дванадесетте традиции, които гарантират процеса на откъсване на неговите членове от болестната зависимост, възстановяването им и функционирането на съобществото. Движението се състои от групи, участниците в които си помагат един на друг да остават чисти и да градят нов начин на живот. Групите са независими, самоиздържащи се, ръководството се осъществява по ротационен механизъм. Всички членове приемат принципите за общуване в братството, които са нужни за осъществяването на програмата. А те са: да се говори само за себе си и своите чувства, да не се дават съвети, да не се критикува другия, да не се теоретизира, да се носи само в сърцето това, което става в групата, и никога да не се споделя извън нея. Друг важен принцип е да не се лишават от участие употребилите дрога членове, но да се задължат да пазят мълчание.

Програмата на дванадесетте стъпки на анонимни наркозависими служи за реализация на три основни цели, които могат да се обобщят по следния начин: първо, признаване на болестта и уточняване представата за собственото състояние; второ, равносметка на живота досега и подготовка за бъдещето с помощта на вече трезвените членове и посредством самата програма; и трето, научаване на чист живот и подпомагане на новите членове в техния личен път по стъпките.

Отначало хората се концентрират върху осъзнаването на собственото положение и върху приемането на действителността с осмислянето на факта, че те са загубили контрол над дрогирането си. Това е свързано с признанието за безпомощността им пред наркотиците и невъзможността да управляват живота си. Осъзнаването, че болестта, от която човекът е болен, е хронична и отказът от стратегия за борба с нея освобождават и пренасочват енергията му. Той може да поеме спокойно по пътя на трезвеността без мисълта, че може да се провали отново. Това е аналогично на използваното в Общността на анонимните наркозависими твърдение: „в безсилието е силата”. Освободената енергия трябва да се канализира по нов начин, което изисква вяра, че това може да стане. Оттам идва упътването да се повярва в някого извън себе си и да започне да се очаква бъдещето, пълно с нови ценности и основано на живот без дрога. Най-лесно може да повярва болният, който успее да се озове в група на здравеещи наркозависими с по-голямо чисто време. Достоверността на Общността на анонимните наркозависими позволява доверие към другите и започване на градеж на една нова ценностна система, в която трезвеността става базова ценност, а животът е поверен на Бога, който както Го разбира.

На този първи етап започва работата на болния над самия себе си. Този етап позволява осъзнаването на собственото положение, вместване в групата, гарантираща безопасност и възможност да се прави избор, а също така позволява да се конструират отношения между хората на принципите на любовта. Наркозависимите наричат този етап от оздравяването „възвръщане на загубеното достойнство и начало на учене на живот сред здрави хора”. Това са първите три стъпки от програмата.

Работата, която вършат анонимните наркозависими при реализирането на тези три стъпки в този етап довежда до осъзнаване на нуждата от равносметка за тяхното „наркоманско минало”. Тази равносметка приема формата на трезвена среща с последиците от наркоманското им поведение, които се проявяват като субективно изживяно чувство за вина. Пълното освобождаване от чувството за вина може да настъпи само тогава, когато тази среща придобие характера на признание, пред себе си, пред Бога и пред друг човек на същността на собствените грешки. Формулата на „изповедта” позволява да се роди нова практика, в която неправдите, изтърпени от другите и самия зависим, ще бъдат честно изказани. Това на свой ред позволява на здравеещия да включи в ценностната си система честността, като условие за опазване на чистия си живот. Същевременно това го освобождава от измамата като основен защитен механизъм.

Самата изповед не би освободила напълно от чувството за вина, ако не бе задълбочена от готовността да бъдат поправени неправдите. Подготвя се приемането на възмездието за тези неправди. Извършената по този начин по-нататъшна духовна промяна позволява да се приеме животът в смирение, когато човек смело приема действителността такава, каквато е. По този начин става възможно различаването на доброто и злото. Опитите в работата над себе си на този етап на оздравяването са едновременно важни както за самооценката, така и за опознаването на същността на собствените достойнства и недостатъци.

Работата на този етап е също изпитване на себе си във взаимоотношенията с други хора в чисто състояние. Това е допускане на нови ценности като любов, благодарност, прошка, отговорност. Благодарение на тези чувства може да бъде изпитана връзката с други хора, опираща се на принципите на равенството, връзка „лице в лице” и „с вдигната глава”, без бягство и отчуждение, породено от срам и неправди, причинени на други хора.

Този етап на развитие има дълбок духовен характер и в същото време подготвя за третата цел, каквато е започването на нова жизнена практика в трезвеност. Това се свежда до ежедневна морална равносметка, позволяваща да се изживее веднага освобождение от чувството за вина и градеж на човешките взаимоотношения, в които възмездяването без отлагане на причинените неправди става основен принцип. Духовното развитие би било обаче непълно, ако не включваше молитва или размисъл, водещи към постигане на трансцедентното ниво. И двете форми, практикувани в условията на тишина и вътрешно спокойствие, са предпоставка за опознаването на себе си, за откриване в себе си на енергия за по-нататъшен живот и за възвръщане на равновесието и чувството за свобода.

И накрая Програмата на дванадесетте стъпки на анонимните наркозависими акцентира върху една важна истина, послание към оздравяващите, а именно те да споделят опита си във възвръщане на здравето си с другите, които искат да оздравеят или вървят вече по този път. Предаването на собствения опит на другия позволява ползването на силата на другите и показва възможността за откриване собствената сила. Непосредственият контакт може да роди вяра и да направи възможно вземането на решението за избор на по-нататъшния чист път. Стъпка дванадесета е нужна преди всичко на самия зависим, защото прави възможна реализацията на това, което е необходимо на всеки човек – контакт с друг човек. Здравеещите наркозависими го подчертават много силно, когато казват, че само взимането на наркотици може да се върши насаме, да оздравяваш можеш само сред другите хора. На всяка стъпка се акцентира по различен начин върху отречението на егоизма и смирението, на които основи се гради помощта за себе си и членовете.

Наркозависимите, които реализират Програмата на дванадесетте стъпки отбелязват, че ако човек иска да бъде здрав до края на живота си, не стига да „преработи” стъпките веднъж. Връщането на здравето е процес на развитие и ако искаме да останем верни на това му разбиране, трябва да търсим смисъла на посланието им на всеки един етап от оздравяването. Възвръщането на психическото и духовно здраве позволява на зависимия да открие в тази програма послание за цял живот, понеже намирането все отново и отново на скрития в нея смисъл я прави винаги актуална.

Да завършим тези разсъждения върху Програмата на дванадесетте стъпки на анонимни наркозависими с въпроса за стойността й. Лесно е да се препоръча, като кажем примерно, че вече в 113 държави в цял свят програмата се практикува от анонимните наркозависими, а седмично се провеждат около 28 хиляди сбирки. При оценката на тази програма може да се посочи също, че разбирането на зависимостта съдържащо се в Дванадесетте стъпки, е дотам универсално, че го използват и хората, обременени с други зависимости и хронични болести, например зависимите от хазарт, пушачите, болните от рак, мигрена, неврози, родителите на „трудни” деца и други.

Посланието, което съдържа Програмата все по-често се прилага от различни хора като духовна програма за развитие. Като приемат ценностите й, те го признават за своя жизнена философия.

В страните, в които движението има по-стари традиции е известен фактът, че основната част от включващите се в групите на анонимните наркозависими са насочени от болници, т.е. че движението е институционално прието. Имайки предвид от една страна епидемичното увеличаване на броя употребяващи психоактивни вещества и от друга страна факта, че програмите за самопомощ са се доказали като едни от най-успешните методи за борба с проблема, то Обществото на анонимните наркозависими в България може да има бъдеще. Добрата практика на движението зависи и от това дали то ще бъде прието и признато от специалистите в областта като ефективно.

 

Габриела Минева

Запознаване с опита на „Каритас” – проект „Подвижен лекарски кабинет”

Работя в „Каритас” по програмата „Подвижен лекарски кабинет”. Работя с хора, които имат зависимости към различни наркотични вещества. Нашата програма е създадена през 1999 г. съвместно с Националния център по наркомании и благодарение на помощта, която получихме от Австрия – един микробус, който е оборудван като лекарски кабинет.

Идеята дойде от Националния център по наркомании. С тях разработихме програмата и с техни специалисти тя започна като пилотен проект за три месеца. По-късно получи одобрение за 5 години, като се работи вече 4 години без прекъсване.

По-конкретно мога да Ви кажа че програмата е разработена от Националния център по наркомании, но изключително е съобразена с доктрината на Католическата църква. Като имам предвид, че ние спазваме това възпитание, което бихме искали да осъществяваме като започваме от най-малките, не само от тези които са зависими, ами и от тези, които са в един такъв начален стадий и още нямат зависимост. Основната ни цел при работата на терен е да мотивираме зависимите към добро и положителното в тяхното поведение, да ги обучаваме в безрискови техники и да ги подкрепяме в усилията, които те полагат, за да лекуват зависимостта си. Стъпките, които ние използваме са: първо, създаване на доверие между нашите пациенти, така да ги нарека, и нашия екип.

В този микробус екипът е от 6 човека, но не постоянно. Имаме двама лекари, психиатри, единият е консултант по програмата и работи в Националния център по наркомании, един лекар, който си е постоянно в подвижния кабинет, социален работник, медицинска сестра и ръководител на програмата.

Втората ни стъпка са ежедневните разговори, дискусии, чрез които се достига до същността на проблема, който ги е довел до започване на тази употреба. След което индивидуално се консултират от лекарите, всеки един по отделно. Предоставяме им най-различни информационни материали – за местата на които могат да лекуват зависимостта си, насочваме ги към различни лекари, било то хирург, кожен лекар, гинеколог при нужда, съответно ги насочваме и към различните центрове за лечение извън България, различните комуни, които познаваме ние от съществуващите в Католическата църква.

Това, което също могат да получат в буса са витамини, които им раздаваме, през зимата топла напитка, някаква закуска. Едно от най-важните неща, които предлагаме в буса, е тестуване за кръвнопреносими инфекции, като можем да изследваме за хепатит Б, хепатит С и СПИН, а напоследък вече можем да изследваме и за сифилис.

Фрагменти от дискусията по доклада

Въпрос от публиката:

Това проект на „Каритас” ли е или на Националния Център по наркомании?

Габриела Минева:

Значи това е една инициатива, която е абсолютно съвместно подета, в смисъл че Националният център по наркомании предложи техни лекари, които да работят доброволно, без „Каритас” да им заплаща. Те идваха да работят на терен с този микробус. След първите месеци, които бяха пробен период, „Каритас” пое ангажимента на хонорар да работят допълнителни специалисти. Идеята е на Националния център по наркомании, а самото оборудване и издръжката, финансовата подкрепа за лекарствата и тези разходи са от „Каритас”.

Това е. Значи формите са различни. Но идеята е да се достигне до зависимите, които не са обхванати от никоя друга програма, тези, които са на улицата.

 

Работна група „Значение и място на социалната рехабилитация”

Водещ: Петър Василев

Основната цел на работата в групата е да изследва понятието „рехабилитация”, как тази идея се разбира в България и какви модели за рехабилитация се практикуват у нас.

В България работят три типа терапевтични общества със свои специфики и особености. Това са професионалните, трудовите и религиозните общности. Но методът в крайна сметка е един – действие и въздействие чрез средата. Това е основната идея на този тип терапия в общност, известен като „комуна”. Като дългосрочна форма на помощ комуната може да предостави възможности за удовлетворяване на различни нужди в процеса на рехабилитация и социална адаптация на наркозависимите.

Съществуват разбира се и други възможности като индивидуална психотерапия или поддържащи медикаментозни програми, но те изискват наличието на други ресурси и благоприятно действащи фактори от средата на наркозависимия.

Представен беше моделът на комуна „Феникс” като пример за дългосрочна форма на терапия, при която се създават предпоставки за благоприятно личностово развитие, което може да доведе до автономност на зависимия. Тази автономност е личностно обусловена, но изграждането й се повлиява благоприятно от професионалните умения на екипа терапевти. Основно е умението да се изградят противодействия на негативните защитни реакции. Тоест целта е зависимите да научат добри модели на поведение, което се случва чрез интернализиране на моделите по време на престоя им в комуната. По такъв начин зависимите са подготвени за живота навън след един период на интензивна грижа, който трае средно от 3 до 6 месеца. Следва преходен период от 6 месеца, чиято продължителност и протичане също са индивидуално обусловени.

След това клиентът се връща в реалната си среда, семейството и т.н. Екипът на комуната проследява неговата адаптация и оказва съдействие при нужда. Това е т. нар проследяване с грижа или последваща грижа. За тази цел са разкрити два допълнителни центъра за психологично консултиране и специално подпомагане, които съставят нещо като мрежа от опорни точки за излекувания от зависимост, завърнал се в обичайната си среда.

Групата подчерта опасността от пристрастяване към помагащия, от прехвърляне на зависимостта от психоактивните вещества към личността на помагащия или към религията. В момента, в който терапевтът усети, че клиентът срещу него се превръща в достоен партньор, че е достигнал някакво равнище на емоционална и интелектуална зрелост, че е способен да променя успешно моделите си на поведение, терапевтът трябва да се раздели с клиента, да го пусне да живее свободно дори и с цената на собствените си емоции.

Разбира се, тук не бива да се пренебрегва опасността от рецидив, риска от връщане към дрогата. Ето защо е задължително след излизане от някаква затворена програма, независимо дали това е клиника или комуна, да бъде предложена допълнителна психо-социална подкрепа. Тази фаза на ресоциализация е задължителна от гледна точка на добрата практика в помагащите професии. Фазата на ресоциализация подпомага завръщането на лекуваните от зависимост към самостоятелност и справяне с живота.

Би могло дори да се заключи, че една зависимост може да се счита за преодоляна тогава, когато носителят на проблема започне да се движи. Да се движи към собствените си потребности, а не да ги удовлетворява по един изкуствен начин, независимо дали чрез хазарт или чрез хероин, чрез друга личност или чрез политическа партия.

Свободен от зависимост е този, който може да се подчини на себе си.

 

Работна група „Превантивна работа с деца и младежи”

Водещ: Миряна Маламин-Сирийски

Дискусията по въпроса за превантивната работа с деца и младежи се организира в следните рамки:

1. Характеристики на зависимостта от психоактивни вещества;

2. Особености на превантината работа с деца и младежи;

3. Конкретни ангажименти и намерения за действие на участниците.

 

1. Характеристики на зависимостта от психоактивни вещества.

Като основен принцип бе изведена разликата между употреба и зависимост. Все повече и повече младежи опитват психоактивните вещества, но за щастие не всички изпадат в зависимост. В тази връзка целта на превантивната работа следва да е създаването на условия, при които младежите да не формират зависимост дори и при условия, че са употребили психоактивни вещества. Много малък е броят на младежите, които категорично не биха употребили. Това поставя въпроса за отличителните черти на типа младежи, които, дори и да употребят дрога, не са пряко застрашени от пристрастяване.

Изведени бяха личностови характеристики като: позитивна себеоценка, себеувереност, способност да отказва, себеудовлетвореност от делата си, търпимост на болка, страх и фрустрация, съзнание, че не всичко се постига лесно, а също така да са будни и любознателни. Бяха посочени и усещането за значимост, което трябва да е дадено в семейството, както и възможността детето да се чувства прието такова, каквото е, както в семейството, така и в училището и общността (Църквата).

Основни фактори, които формират личността на детето са именно семейството, училището и общността, но на първо и основно място е семейството. По тази причина нарушеното общуване в семейството води до проблеми с израстването на детето и формирането на неговата личност. Посочи се, че несигурността и неспокойствието в дома създават комплекс, който увеличава риска детето, израснало при подобни условия, да изпадне в зависимост. Друг проблем, който бе посочен е голямата натовареност в училище, която също може да доведе до загуба на самоконтрол при младежите.

 

2. Особености на превантивната работа.

Посочи се, че превенцията не може да обхваща само и единствено информацията за вредата от психоактивните вещества. Тя включва информирането, но не може да се ограничи само до него, защото проблемът с младежите, изпаднали в зависимост от психоактивни вещества не е в незнанието или знанието за тяхната вреда, но в отсъствието на личностови качества, които да ги правят по-приспособими към живота.

В този смисъл превенцията, дори когато е ориентирана към децата трябва да започва в семейството, тъй като формирането на личността е процес, започващ с раждането на детето. Превантивната работа следва да е насочена към семейството, а в случай на нефункциониращо семейство – да се предлага компенсация, заместител, който може да даде това, от което съответното дете е лишено в семейството.

Целта на превенцията следва да е да се изгради личност, която напълно да съзнава красотата и пълнотата на зрелостта, което в училищна възраст означава и самостоятелност.

Като нейна основна насока се посочи възпитанието, което се получава в семейството, училището и общността (енорията). Посочи се огромната роля, която църковната общност би могла да има, за да се формира реален житейски критерий. Ценностен критерий, отчитащ истинските стойности в живота, а не почерпан от измислените образи, налагани от книгите и телевизията.

Превантивната работа следва да е ориентирана и към всички младежи, отглеждани в институции, които излизат без социална опитност и буквално катастрофират в живота. Те са потенциална рискова група за зависимост от психоактивни вещества и активно се нуждаят от работа със специалисти.

Очертаха се две основни групи превантивна работа, насочена към децата и младежите.

Едната активно работи с родителите в семейството като ключов фактор за изграждането на личността, и втората, която работи със самите деца и младежи извън семейна среда.

Особености на превантивната работа с родители:

  • предлагане на обучение как да се възпитават децата, тъй като множество родители срещат проблеми и не знаят как да се справят с тях;
  • противодействие на предразсъдъка, че възпитанието е „по интуиция” и „никой няма да ме учи”, който пречи на множество семейства да потърсят компетентна помощ и да разрешат проблемите си;

Като възможни и взаимодопълващи се форми на работа бяха посочени:

  • въвеждане на учебна дисциплина (в последен курс), която да поставя въпросите за възпитанието;
  • организиране на срещи и контакти с родители на опитали наркотични вещества деца;
  • организиране на групи на родители за взаимопомощ и обмяна на опит, мотивирани от желанието децата им в предпубертетна възраст да не пострадат;
  • разпространение на учебни филми в медиите по въпросите на възпитанието.

Посочи се, че превантивната работа с деца изисква категорично комплексен подход и ангажирано участие на самите деца във формите на превантивна работа:

формиране на младежки групи (позитивни общности), в които децата и младежите да имат възможност да общуват пълноценно както по между си, така и с по-възрастни;

От особено значение е тези групи да не са изкуствени образования и като положителен пример бяха посочени енорийските младежки групи.

  • организиране на срещи със специалист-консултант, който би могъл да разпознае рисковата ситуация, ако такава съществува;
  • създаване на възможности за среща и общуване със свещеници по отношение на здравословния и пълноценен начин на живот.

Целта на всички тези форми е децата да бъдат възпитавани да виждат и изпитват удоволствие от обикновените неща („простите неща в живота” ) и да се учат на усилия, тъй като животът не е, нито трябва да бъде само забавление, а това мнение може да бъде опасно за личността на младежа.

За да се постигнат целите на превантивната работа е необходимо специализирано обучение на педагогическите кадри, както и активно участие на експертите в общинските отдели за закрила на детето. Тези експерти, при подходяща подготовака, са способни да разпознаят проблем в семейството и да реагират по подходящия начин: например да препратят родителите към групата за възпитание, децата към специализирана група или програма. Те следва да поемат координиращи функции по места между организациите (неправителствени, енорийски), които предлагат различни форми на превантивна работа.

 

3. Конкретни ангажименти и намерения за действие на участниците.

Свещеник. Василий Шаган:

Ние планираме създаването на детски телефон (горещ), на който децата да могат да се обаждат при проблеми и да получават компетентен съвет от специалист, както и организиране на енорийски курсове за възпитание, ориентирани към родителите.

Борислав:

Ние се занимаваме с вероучителна работа и можем да организираме смесени групи, в които участниците да се срещат и общуват с по-възрастни хора, както и да разнообразим заниманията на учениците, ангажирайки ги и със социална работа.

Общество на анонимните наркозависими: 

Ние можем и организираме възможности за срещи и контакти на зависими със себеподобни, консултирани от специалист, както и откриване на горещ телефон.

Теодора Рибарова:

Аз работя в училище и мисля, че усилията трябва да са насочени към това да бъдат учени децата как да се забавляват и да им се създават различни интереси.

Национален център по наркомании:

Ние предлагаме информация и обучение на НПО, работещи със зависими и медицинска работа. Ние предлагаме информация за това, какво е зависим и зависимост.

Александра Чернакова:

Ние водим разговори с хора, общуващи със зависими и разпространяваме информация за вредата от психоактивни вещества.

Свещ. Марио Йонов:

Аз мога да поема координиращи функции, т.е. да осъществявам връзка и да предоставям информация за връзка със специализирани организации.

 

Работна група „Превантивна работа с родители”

Водещ: Евелина Варджийска

В началото бяха отбелязани някои наблюдения и общи изисквания към превенцията. Споделено бе убеждението, че превантивната работа се оказва особено трудна, защото хората, към които е насочена, често не са достатъчно мотивирани, за да съдействат. Ето защо превенцията би трябвало да се отличава с много точни и добре обмислени послания, които да не разчитат на сплашване, а да носят позитивен смисъл. Изказано бе желанието за установяването на държавни стандарти за превенция. Поради деликатния и отговорен характер на превантивната работа би било добре в тази сфера да се установи умерена регулация, която да гарантира качеството на субектите и екипите, извършващи превенция, да осигури възможност за супервизия на работата им. Въвеждането на регистрация в Националния център по наркомании като държавен орган, представляващ държавната политика в борбата с наркозависимостите, би допринесло за осигуряване на легитимност и минимално равнище на качество на превантивната работа. 

След това групата се насочи към изследване на проблемите в семейството, които от една страна благоприятстват възникването на наркозависимост, и от друга, затрудняват семейството при разбирането на проблема и оказването на адекватна помощ на зависимите младежи. Най-напред бяха изброени проблеми, които се изострят в ситуация на вече възникнала наркозависимост. Много силно е чувството за безпомощност на родителите. Най-често изненадани от проблемите на детето им, те са отчаяни и склонни към нихилизъм. Нуждаят се от съвет, но не знаят къде да го потърсят. Импулсивните им реакции често водят до разрив на младия човек с неговото семейство. Тази ситуация в никакъв случай не бива да се допуска, защото възникне ли конфронтация със семейството, наркозависимият губи една от най-силните възможности за подкрепа.

В дискусията бяха разкрити и друг тип принципни проблеми на семейството в наши дни, които пораждат ситуации на изпитания и за младежите, и за родителите. Основна трудност е фактът, че ние не сме възпитани да бъдем родители. Не сме подготвени за изискванията на родителската роля. Недостатъчното общуване в семейството често води до криза в отношенията родители – деца. Колкото по-близки са децата и родителите в семейството, толкова по-малка е вероятността от лоши последици. Съвременните семейства се сблъскват и с тежки икономически проблеми, разрешаването на които отнема почти цялата енергия на родителите. Отчасти икономически са и причините за променената роля на жената в семейството. Традиционната роля на майка и пазителка на дома днес се съчетава с желанието за кариера и нуждата да работи. Тази промяна е тежък товар, който често притъпява майчината чувствителност и интуиция за проблемите на детето. Под външния натиск на средата се променя характерът на отношенията в семейството. Родителите често проявяват неискреност или незаинтересованост към живота на детето си. Подобна нагласа затруднява изключително много детето, когато изпадне в проблемна ситуация да я сподели с родителите си и да потърси помощ. Аналогичен е случаят в семейства на свръхамбициозни родители, които прекалено подчертават конкурентното начало в живота на децата си. Младежите често развиват чувството, че няма да бъдат обичани, ако не са „номер едно”. Някои от тях не издържат на този психически натиск и посягат към дрогата.

Дискусията очерта и един проблем, който е общ за децата и за техните родители – липсата на цел в живота, загубеното усещане за смисъл. Още при създаването на семейство родителите не са наясно защо са взели такова решение. Съответно младежите няма откъде да почерпят позитивен пример. Затова голяма част от тях нямат цел в живота си, не искат да поемат никаква отговорност, не знаят какво да правят със себе си.

След като анализира някои основни проблеми в съвременното семейство, групата обсъди и възможности за промяна. Потърси отговори на въпроса как да помогнем на родителите и каква превантивна работа би подпомогнала успешно борбата на семействата с наркозависимостите.

Тъй като почти всички родители, чиито деца са станали наркозависими, се чувстват ужасно безпомощни, специализираната помощ за тях би трябвало да бъде много деликатна. Експертите трябва да се отнасят към родителите с човешко съпричастие, да изградят съюз с родителите, за да могат да помогнат на децата. Родителите трябва да бъдат окуражени, да се подчертае тяхната загриженост, да се засили тяхната увереност, че могат да направят нещо за децата си чрез силата на любовта си.

Нужно е да се работи по-активно за превенция в училище. Нашето образование страда от липсата на цялостен подход към възпитанието.

В това отношение по-широкото присъствие на религиозното възпитание би могло да подпомогне намирането на смисъл и ценности в живота на младежите. Особено важна в това отношение е ролята на свещеника, както и равнището на енорийски живот в съответната енория.

Нужно е да се осигурят достатъчен брой педагогически съветници в училище. Често класните ръководители и другите учители по предмети са претоварени, или не знаят как да помогнат на децата с проблеми. Педагогическите съветници са тези, които ще бъдат най-близо до децата, ще ги предразположат да споделят проблемите си и ще осигурят компетентна помощ. Това е и възможност за реализиране на индивидуален подход във възпитанието.

Добре би било да се разработят програми за обучение в родителство, които да се предлагат както под формата на учебен предмет за младежите, така и като допълнителни курсове за родители. Освен училището като институция, тук биха могли да се включат и различни НПО.

Такъв продукт би трябвало да се предложи на обществеността като добре обмислена кампания, да се разгърне цялостен социален маркетинг. Една такава стратегия би трябвало да представи продукта – добро родителство, цената (лишаване от част от криворазбрания „комфорт” на безгрижие по отношение на децата), времето и мястото на предлагане. Нужно да се да използват разнообразни средства за популяризиране на подобни програми – брошури, анкети, радиопредавания и др.

Неоценима в това отношение би могла да бъде помощта на медиите. Нужда е целенасочена работа с представителите на медиите, за да се излъчват чрез тях позитивни, а не стряскащи послания, които мотивират и предпазват младежите от злоупотреба с дрогата.

***

16 май 2002 г.

Енорийски център към храм „Покров Богородичен”, гр. София